Смърт във Виена
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Смърт във Виена». Краткое содержание книги:
— И на Ото Кребс, ако е все още в Аржентина и е между живите, можеше да му бъде съобщено, че го търсим.
— Точно така.
Габриел вдигна картата.
— Къде беше?
— В документите от четиридесет и девета година. Предполагам, че Чела я е мушнала в грешното сандъче.
Габриел сведе поглед и зачете. Ото Кребс бе пристигнал в Буенос Айрес през декември 1963 година с кораб, тръгнал от Атина. Рамирес посочи номера, написан на ръка най-отдолу: 245276/62.
— Това е номерът на неговото разрешително за пребиваване. Вероятно е било издадено от аржентинското консулство в Дамаск. Цифрата 62 на края е годината на издаване на разрешителното.
— А сега какво?
— Знаем, че е пристигнал в Аржентина. — Рамирес сви едрите си рамене. — Да видим дали можем да го открием.
Върнаха се с колата до Сан Телмо по мокрите улици и паркираха пред поиталианчен жилищен блок. Както много други сгради в Буенос Айрес, някога той е бил хубав. Сега фасадата му имаше цвета на колата на Рамирес и беше нашарена с мръсни ивици.
Изкачиха се по слабо осветени стълби. Въздухът в апартамента беше застоял и топъл. Алфонсо заключи вратата зад тях и отвори прозорците да влезе свеж вечерен въздух. Габриел погледна към улицата и видя Киара, паркирала на отсрещната страна.
Рамирес изчезна в кухнята и след малко се появи с две аржентински бири в ръце. Подаде едната на госта си. Бутилката вече бе изпотена. Габриел изпи половината. Алкохолът притъпи главоболието му.
Домакинът го отведе в кабинета си. Той бе такъв, какъвто Габриел бе очаквал — огромен и занемарен като собственика си, с накамарени върху столовете книги и голямо бюро, затрупано от книжа, които изглеждаха така, сякаш чакаха някой да им драсне клечката. Дебелите завеси приглушаваха шума и светлината от улицата. Алфонсо отиде да се обади по телефона, а Габриел седна да допие бирата си.
На Рамирес му отне около час, докато се добере до следа. През 1964 година Ото Кребс бе регистриран в Националната полиция в Барилоче, Северна Патагония. Четиридесет и пет минути по-късно — друга част от пъзела: през 1972 година на формуляра за издаване на аржентински паспорт Кребс бе записал адреса си в Пуерто Блест — градче, недалеч от Барилоче. Бяха необходими само петнайсет минути, за да се открие следващото парченце информация. През 1982 година паспортът беше анулиран.
— Защо? — попита Габриел.
— Защото притежателят му е починал.
Аржентинецът простря оръфана пътна карта върху масата и като се взираше през замазаните си очила за четене, затърси из западните райони на страната.
— Ето го — каза той, като забоде пръст в картата. — Сан Карлос де Барилоче, или накратко Барилоче. Курорт в северната езерна област на Патагония, основан от швейцарски и немски заселници през XIX век. Все още е известен като Аржентинската Швейцария. Сега той е град за забавление на тълпите скиори, но за нацистите и техните приятели е бил нещо като Валхала. Менгеле е обожавал Барилоче.
— Как да стигна дотам?
— Най-бързият начин е със самолет. Има летище и полети на всеки час от Буенос Айрес. — Той замълча, после добави: — Това е доста дълъг път, за да се види един гроб.
— Искам да го видя със собствените си очи.
Алфонсо кимна.
— Отседнете в хотел „Еделвайс“.
— „Еделвайс“?
— Това е немска територия — отговори Рамирес. — Там ще ви е трудно да повярвате, че сте в Аржентина.
— Защо не дойдете да се разходите?
— Опасявам се, че ще бъда нещо като пречка. Аз съм персона нон грата в някои среди на общността в Барилоче. Прекарал съм доста време да ровя там, ако разбирате какво имам предвид. Лицето ми е твърде добре познато.
Аржентинецът внезапно стана сериозен.
— Вие също трябва да внимавате, мосю Дюран. Барилоче не е място, където могат да се вършат необмислени неща. Там не обичат външни хора, задаващи въпроси за някои жители. Трябва също така да знаете, че пристигнахте в Аржентина в напрегнати времена.
Рамирес зарови сред купчината книжа на бюрото си, докато откри онова, което търсеше — брой отпреди два месеца на международното списание „Нюзуик“. Подаде го на Габриел и каза:
— Моята статия е на трийсет и шеста страница. — После отиде в кухнята, за да вземе още две бири.