Стигмата
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Унискроп
- ISBN: 9789543304189
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стигмата». Краткое содержание книги:
„Човек не може да живее без надежда. Бог и честта ме направиха на глупак. Сега съпругата ми е моята надежда.“
Такива са мислите на рицаря Филип дьо Верси на път за дома след кръстоносен поход в Светите земи. Вкъщи го очаква трагичната новина, че жена му е починала при раждането на сина им, който е болен. Сега за рицаря единствената надежда е да открие млада жена с магически способности да лекува. За едни тя е прокълната, за други – благословена с христовите рани. Вещица или лечителка е? Вярваща или еретичка?
Пътят на рицаря се пресича с кръстоносния поход на католиците срещу катарите. В кървавата битка за вяра и чест рицарят и лечителката трябва да спасят своите души и любовта си.
Това е роман за тези, които обичат средновековната история, легендите за рицари и ужасяващите истории за гоненията на вещици и еретици, за необяснимото в живота. Това е и роман за вечната надежда и любовта.
Historical Novel Review
– Тук не сме в безопасност – каза Годфроа. – Все още ни търсят. Минаха наблизо преди малко, докато вие бяхте в безсъзнание под дървото. Няма да се откажат лесно.
Годфроа носеше ръката до гърдите си. Беше я превързал с парче ленен плат, който вече беше пропит с кръв и безполезен. Филип огледа останалите от хората си. Всеки от тях беше ранен.
– Хванаха Рено, така ли?
– Осмелявам се да предположа, че е мъртъв, както и останалите.
– Със собствените си очи ли видя, че е мъртъв?
– Да – Годфроа погледна към другите за подкрепа.
Филип се почуди дали и те ще се опитат да го излъжат.
Мразеха го, четеше го в погледите им.
– Трябва сам да го видя. Няма да тръгна оттук, ако има вероятност да е жив.
– Но, сеньор, кръстоносците все още ни търсят, сега сме само петима!
– Става ли дума за чест, не е важно колко сме – възрази му Филип.
Стана, олюлявайки се. Червенобрадия здравата го беше халосал по главата. Добре, може би следващия път ще успее да си го върне. Но първо трябва да намерят Рено.
Той си спомни как оръженосецът му седеше на кобилката си в дъжда първия път, когато го видя.
– Измръзна ли?
– И повече съм мръзнал.
Ако беше мъртъв, нямаше да го остави да гние под слънцето; поне едно християнско погребение можеше да му осигури. Имаше вероятност и да е жив, да се крие в гората.
На Годфроа и на останалите не им хареса. Но и не трябваше да им харесва. Такава беше участта им и тя не беше много по-лоша от неговата. Вече трудно можеше да твърди, че е привилегирован.
Оказа се прав; намериха Рено.
Седеше близо до кладенец с кървава превръзка на очите. Кладенецът сигурно е бил използван от някой овчар да пои овцете си, защото около него вонеше на животински тор. Оставили го бяха до оскъдна вадичка, за да не умре, поне да не умре веднага. Копитата на конете им бяха разровили калта наоколо и стъпкали тревата.
Филип слезе от коня си и падна на колене.
– Божичко, Рено, какво са ти сторили?
– Сеньор, не викайте, когато викате, ме боли.
Момчето трепереше от главата до петите като ранено животно. Филип си спомни какво беше, когато уцелиха Лейла със стрела високо в предницата при Акра, как беше стояла неподвижна, просто така, а хълбоците ѝ трепереха.
Капка кръв се стече от носа на Рено. Филип се обърна към Годфроа, извика да донесат вода, призова за утеха, която никой не можеше да предложи, призова Дявола да се надигне изпод земята и да накаже всички, които бяха направили това с момчето.
Малко можеше да стори за него, само да му смени превръзката с чиста. Рено дишаше на пресекулки, ръцете му лежаха на раменете на Филип, докато той го превързваше. Даде му прясна вода, а и всичкото червено вино, което им беше останало, за да възстанови кръвта, която беше изгубил. На Филип му се искаше да имаха опиум или беладона.
Когато приключи, целият беше омазан с кръвта на Рено, кръвта и сълзите му.
– Знаех си, че ще се върнете – каза Рено.
– Не бих те оставил.
– Помислиха си, че може и да го направите. Чакаха тук доста време, чувах ги сред дърветата. Но се отказаха и си тръгнаха.
– Има ли други оцелели?
– Само аз съм. Изгубих меча си в битката и те ме надвиха. Сеньор, предпочитам тези дяволи да ме бяха убили.
– Ще отмъстя за теб, Рено, кълна се, кълна се в гроба на баща си.
– Недейте, само ме заведете у дома. Не искам да умра тук.
Филип го изправи на крака и с помощта на Годфроа го качи на Лейла, нагласи го отзад на седлото. Другите стояха, извърнали глави, докато го качваха, не можеха да понесат онова, което му бяха сторили. Сигурно го мъчеше раздираща болка, помисли си Филип, но не издаваше и звук.
– Накъде ще ни водите – попита Годфроа.
Филип не му отговори.
– Слънцето скоро ще залезе – рече той. – да се махаме оттук и да намерим подслон.
Чуха да вие вълк в далечината. Преял лешояд лениво изплющя с криле сред дърветата.
LIII
ЖИВА ДУША НЕ СРЕЩНАХА до Авиньон или поне не видяха никого, който да се осмели да покаже лицето си пред въоръжени мъже, колкото и жалка гледка да представляваха. Вече се здрачаваше, когато намериха селце в сянката на един пролом. Скоро беше опожарено и гниещата слама в плевниците все още димеше. Църквата и няколко опърпани колиби обаче бяха избегнали пламъците и щяха да им осигурят известен подслон.
Годфроа подуши възкиселата миризма на изгоряла плът.