Накарай ме

Лимузината им беше традиционен модел, черна, както бяха поискали, и излъскана до блясък. Шофьорът беше дребен, със сив костюм. Обясни им, че му е все едно дали кара в задръстванията, или стои паркиран до бордюра. За него нямало никаква разлика. И в двата случая му плащали еднакво. Стигнаха до Линкълн Парк за десет минути.

Когато влязоха в библиотеката, всичко изглеждаше така, все едно току-що е започнало началото на работния ден. Служителите се подготвяха за работа енергично, но дискретно. Двамата попитаха къде е жената, с която бяха разговаряли предишния ден по телефона за справки, и услужливите библиотекари ги заупътваха един след друг като в някаква щафета, докато не стигнаха до бюро с табелка „Справки“, разположено в самостоятелна ниша, на което в момента нямаше никой. Столът беше прилежно прибран до бюрото, а мониторът на компютъра не светеше. Все още никой не го беше включвал. Жената явно беше закъсняла за работа.

Но не всичко беше изгубено. Защото в дъното на нишата имаше врата, зад вратата се чуваха гласове, а на вратата имаше друга табелка: „Стая на доброволците“. Значи това беше стаята, от която Маккан беше провел шестнайсет разговора по телефона, докато търпението на Уестуд не се беше изчерпило.

Ричър почука на вратата и гласовете замлъкнаха. Той отвори и видя обикновена стая за почивка, обзаведена в служебен стил, с пастелни цветове и ниски столове с платнена тапицерия. На тях седяха общо петима души — двама мъже и три жени на различна възраст, различни на вид.

Телефонът беше на ниска масичка между два от столовете.

— Извинете — каза Ричър. — Не искам да ви прекъсвам. Търся господин Маккан.

— Няма го — каза един възрастен мъж.

Произнесе го по начин, който подсказа на Ричър, че той познава Маккан, вероятно добре, за да отговори с такъв авторитет и да се изкаже от името на всички по този въпрос. Беше сух, възрастен, със светлокафяв панталон с басти от плат, който не се мачкаше, гъста бяла коса, която беше старателно сресана, и прибрана в панталона карирана риза, която явно беше като униформа за пенсионерите. Сигурно се беше пенсионирал от мениджърски пост, където беше живял сред таблици и данни, и все още имаше нужда да се чувства търсен или търсеше възможност да се почувства нужен.

— Кога видяхте господин Маккан за последен път? — попита го Ричър.

— Преди три-четири седмици.

— Обичайно ли е това?

— Той идва когато иска. В крайна сметка всички тук сме доброволци. Предполагам, че има и множество други интереси.