Отсенки от себе си

Нещо придърпа един от тях в сенките. Уакс чу слабо „Уф“ на внезапна болка, точно преди да открие огън по втория. Обърна оръжието към третия, за да установи, че тъкмо се отпуска на земята, а от главата му стърчи нещо. Нож?

— Уейн? — повика Уакс, докато забързано презареждаше Възмездие с окървавените си пръсти.

— Не точно — отвърна женски глас.

През една купчина тухли се прокрадна висока фигура. Когато го приближи, успя да различи големите очи, гарвановочерната коса и елегантната рокля — от която липсваше долната половина, под коленете. Жената от празненството — онази, която опитваше да флиртува с него.

Уакс завъртя Възмездие, презареден, и го насочи плавно право в главата на жената. Куршумите отвън спряха да удрят в стената. Мълчанието, което се спусна, бе далеч по-зловещо.

— Ако обичаш — произнесе жената, като се прикри край стената до него. — Защо ми е да те спасявам, ако съм ти враг?

Защото може да си Кървящата, помисли си Уакс. Може да е всеки.

— Хм, ранен си — каза жената. — Колко зле? Защото наистина се налага да започнем да тичаме. След малко ще връхлетят.

Поквара, помисли си той. Нямам особен избор. Трябваше да й се довери и може би да умре — или да не й се довери, и почти със сигурност да умре.

— Ела насам — каза Уакс, като улови жената и я придърпа по-близо. После насочи Възмездие в земята.

— Разполагат със снайперисти — каза тя. — На пет покрива. Причакват да се оттласнеш в мъглата. Алуминиеви куршуми.

— Откъде знаеш?

— Подслушах приятелчетата с арбалетите да си шушукат, докато те заобикаляха.

Уакс изръмжа.

— Коя си ти? — попита през стиснати зъби.

— Има ли значение точно сега?

— Не.

— Можеш ли да тичаш?

— Да. Не е толкова зле, колкото изглежда.

Уакс побягна заедно с жената до себе си. Раната болеше ужасно, но имаше нещо в изпаренията на мъглата… Сред тях се чувстваше по-силен. Не следваше да е така… не беше Пютриумен юмрук… но бе факт.

В действителност да те прострелят не беше приятно, но пък и не чак толкова неприятно, колкото обикновено го изкарваха хората. Изстрелът беше минал през кожата и мускулите в ръката му и от това сега изпитваше затруднения да я вдига, но нямаше да умре от кръвоизлив. Повечето куршуми всъщност не бяха онова, което спираше човека; от психологическа гледна точка паниката от представата, че са те застреляли, нанасяше най-големи поражения.

Двама от мъжете атакуваха иззад сградата, като подминаха онзи с ножа в главата. Зад тях в мъглата, се надигнаха викове и неколцина от онези, които опитваха да навлязат в сградата, получиха заблудени куршуми.

Жената тичаше добре, въпреки че носеше рокля. Вярно, беше откъснала долната и половина, но пак му се струваше, че тича с прекалена лекота, сякаш без изобщо да се затруднява или задъхва.