Боговете на вината
- Автор: Коннелли Майкл
- Серия: Мики Холър #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-458-1
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Боговете на вината». Краткое содержание книги:
— Ако е от Агенцията за борба с наркотиците, няма нужда да ми го описваш. Никога не съм имала вземане-даване с тази агенция.
Кимнах.
— Добре, и не можеш да се сетиш за никаква причина да попаднеш в радара му във връзка с Глория Дейтън?
— Не, никаква причина.
— Вчера ми каза, че една от услугите, които си извършвала, е да доставяш кокаин. Глория и Трина са взимали наркотика от Мойя. Ти откъде го взимаше?
Кендъл бавно сдъвка калифорнийското рулце, което ядеше, след това остави клечките до чинията си и каза:
— Наистина не ми се говори за това. Мисля, че си ме довел тук, за да се чувствам притисната в ъгъла и да трябва да отговарям.
— Не — отвърнах веднага. — Това не е вярно. Не искам да се чувстваш притисната. Съжалявам, ако съм прекалил. Просто искам да съм сигурен, че си в безопасност, това е всичко.
Тя си изтри устата със салфетка. Имах чувството, че вечерята е приключила.
— Трябва да отида до тоалетната — каза тя.
— Добре — отвърнах.
Станах и бутнах стола си назад, за да има място за маневриране.
— Ще се върнеш ли? — попитах.
— Да, ще се върна — отговори тя троснато.
Седнах и се загледах след нея, докато вървеше към коридора в дъното. Знаех, че може да си тръгне през задната врата и нямаше да разбера, че го е направила. Но й вярвах.
Извадих телефона си, за да видя дали дъщеря ми не е отговорила на съобщението, но не беше. Помислих да й пратя ново, може би да й пратя снимка на калифорнийско рулце от „Катцу-я“, но реших да не прекалявам.
Кендъл се върна след по-малко от пет минути и тихо си седна на мястото. Преди да заговоря, тя каза нещо, което очевидно бе репетирала в тоалетната:
— Продуктът, който доставях на клиентите, взимах от Хектор Мойя, но не директно. Купувах го от Глория и Трина на цена, която те ми кажеха. Нито веднъж не съм срещала дилъра им, нито някакъв агент от Агенцията за борба с наркотиците. Това е нещо, което съм оставила в миналото, и не искам повече да говоря за него нито с теб, нито с някой друг.
— Всичко е наред, Кендъл. Напълно разби…
— Когато ме покани на вечеря, бях толкова щастлива. Помислих си… Помислих си, че е по друга причина, и бях развълнувана. Затова реагирах така, когато попита за наркотиците.
— Съжалявам, че оплесках нещата. Но повярвай ми, и аз бях развълнуван, когато каза, че ще дойдеш. Защо не забравим за работата и не си ядем сушито? — И посочих платото. По-голямата част от поръчката ни си стоеше непокътната.
Тя се усмихна предпазливо и кимна. И аз й се усмихнах и казах:
— Тогава ще ни трябва още саке.
25.
По пътя към къщи реших да оставя таксито да ме откара чак до вратата. Бях уморен от работа, новини и прехода по пътеката във Фриман Каниън. Предполагах, че дори някой да наблюдава къщата ми, би се чудил къде съм бил през последните четири часа. Платих, слязох и тръгнах по стълбите към пътната врата.
Когато се изкачих, се обърнах да огледам пъстроцветния пейзаж. Нощта беше ясна и виждах всичко чак до кулите на Сенчъри Сити. Спомних си, че някъде близо до тези кули в низината Слай Фългони младши бе отцепил жалката си територия в юридическия свят.
Погледнах и към центъра. Светлините зад него не бяха толкова ярки, защото трябваше да си пробиват път през смога. Но виждах пролома Чавез, където се намираше стадионът на „Доджърс“, които бяха започнали сезона ужасно.
Отворих вратата и влязох. Изкуших се да пусна радиото и да слушам как Вин Скъли коментира мача — бе обявил, че това ще е последният му сезон с „Доджърс“ — но бях прекалено уморен. Отидох в кухнята да си взема бутилка вода и спрях за миг да погледна картичката от Хаваите на хладилника. След това се отправих директно към спалнята и се строполих на леглото. След два часа, докато препусках в съня си на черен кон, напълно излязъл от контрол, насред мрачен пейзаж, огряван само от светкавици, телефонът ме събуди.
Бях заспал с дрехите. Взирах се в тавана и се опитвах да си спомня съня си, когато телефонът иззвъня отново. Бръкнах в джоба си и се обадих, без да поглеждам дисплея. Незнайно защо очаквах, че ще е дъщеря ми, но в пространството около мен се втурна отчаян глас.
— Холър?
— Да, кой е?
— Слай Фългони. Добре ли си?
Плътният тон ми подсказа, че говоря със Слай старши, който ми се обаждаше от затвора във Викторвил.
— Добре съм. Откъде имаш този номер?