Хайде да крадем коне [bg]

С получените пари купи билети до Карлстас влака за Стокхолм. Бях изучил маршрута: тръгване сутринта от Осло Изток, нагоре по поречието на Глома до Конгсвингер, после рязко на юг през шведската граница и Шарлотенберг, надолу към Арвика и Глафсфиорд и напред в същата посока към Карлста, главния град на провинция Вермланд, на брега на голямото езеро Венерн — всъщност толкова голямо, че Карлста на практика бе пристанищен град. Връщане същия следобед. Майка ми искаше да отида с нея, докато сестра ми щеше да си остане у дома. Както обикновено, смяташе сестра ми и беше права, но това изобщо не бе мой проблем.

Този път не карах колело по Мосевайен до гара Йостбанесташун — взехме местния влак от гара Лян покрай фиорда, където вече не беше лято, небето бе сиво и надвиснало, аха да докосне гребените на вълните, а яростният вятър шибаше водата на бели дантели между островите. Стоях на перона и гледах как една дамска шапка летеше към мен над релсите, а високите борове, от които имаше толкова много около дома ни, се люлееха и превиваха зловещо при най-силните повеи. Те обаче нямаше да паднат. Като малък често очаквах това да се случи, да се катурнат с вирнати коренища. Седях до прозореца на втория етаж и се взирах нервно в тънките, червеникаво-жълти стволове, които вятърът малтретираше навсякъде около къщите по склоновете на фиорда — превиваха се силно, но никога не падаха.

Пристигнахме на гара Йостбанесташун и знаех наизуст на кои перони пристигаха всички влакове, наясно бях с часовете за потегляне, затова поведох мама към правилния коловоз, намерих вагона ни и през цялото време поздравявах наляво и надясно хора, с които бях разговарял преди — носачи и кондуктори, продавачката в будката и двама мъже, седнали вътре с единствената цел да се наливат с нещо неопределяемо противно от бутилка, която споделяха помежду си, и всеки ден ги гонеха, а те се връщаха със същата увереност.

Седях в купето до прозореца с гръб към посоката на движение, защото на майка ми й прилошавало от такива места, така каза, а и много хора наистина имаха същия проблем, но на мен не ми пречи ни най- малко. Влакът потегли покрай Глома, стълбовете отвън се мяркаха и изчезваха, подминахме гарите Блакер и Орнес. Пинг и пинг, пинг и пинг — колелата дрънчаха по връзките между релсите; пуф-паф, пуф- паф, пуф-паф, и съм заспал на седалката си, а над клепачите ми проблясваше светлина, но не слънчевата, а сивкаво-бяла, от небето над реката. Сънувах, че отивам в колибата ни, че седя в автобуса.