Хайде да крадем коне [bg]

Чувах реката още преди да изникне пред мен. Заобиколихме някаква могила и тя се показа, белезникава между дърветата, а нещо във въздуха се промени и стана по-лесен за дишане. На секундата познах собствената ни река, просто бе по на юг и доста навътре в Швеция, и макар да е невъзможно да разпознаеш водата по начина, по който тече, с мен стана точно така.

Слязохме до брега и поехме бавно на юг по течението. Баща ми се оглеждаше нагоре и надолу, а също и към отсрещния бряг. Отначало видяхме само един самотен дънер, заседнал в тръстиката, а после забелязахме и още трупи в плитчина по-напред. Тогава баща ми грабна секирата и отсече няколко здрави пръта от две борчета. Нагазихме в реката с обувките — аз в моите гуменки, а татко с грубите си кубинки — и с помощта на прътите избутахме трупите отново по течението. Личеше му, че бе угрижен, понеже нивото на водата не беше задоволително, особено за плаване, та искаше незабавно да продължим по реката. Яхнахме конете и потеглихме, стиснали коловете като насочени нагоре копия, както със сигурност Айвънхоу и оръженосецът му са тръгвали на турнир или решителна битка срещу подлите нормандци в стара Англия. Полагах усилия да държа фантазията си в шах, но не ми беше лесно, както си седях на седлото, поел през храсталаците по брега — нали врагът можеше да изскочи всеки момент. Стигнахме до завой на реката и видяхме плосък бързей, където една от трупите се бе заклещила между два големи камъка насред течението, щръкнали голи и сухи в спадащата вода. Още и още бяха придошли и се трупаха зад този пръв ствол. Сега там бе заседнала цяла камара. Не точно това искаше да намери баща ми. Сякаш се сконфузи на седлото, мъчно ми бе да го гледам такъв, безпокоях се, затова скочих от коня, изтичах до водата и се взрях в трупите, втурнах се малко по-напред, без да откъсвам очи от реката и се върнах назад, после още малко, не ме свърташе на едно място, затова огледах камарата от всички възможни ъгли. Накрая викнах на баща ми: