Дъщерята на разбойника

14

Главоболието на Лизи и неприятностите й продължиха чак до късния следобед. Без значение с какво се занимаваше, дали със случайните пътници, които се бяха отбили за топъл обяд, или с оплакванията на Нида, че в миялната имало мишки, мислите за Джон Карлтън се промъкваха потайно покрай стражите на съзнанието й и я жегваха тогава, когато тя най-малко очакваше.

Дали пък не беше прав? Дали тя наистина не се страхува да вземе това, което иска? Дали съзнателно се прави на глупачка и бяга от миналото, вместо да посегне и да сграбчи бъдещето?

Объркващите въпроси не й даваха мира през цялата сутрин и целия следобед, докато най-накрая тя с облекчение дочу един от помощниците на коняря да казва, че Ламбер и неколцина от хората му тъкмо слизат от конете си в двора на хана. Поне лейтенантът щеше малко да я разсее и както лесно успяваше да я изкара извън кожата й, имаше прекрасни изгледи да не мисли за нежелания си гост най-малко десет минути, може би дори цял четвърт час, ако има късмет.

Лизи чу Ламбер да влиза в салона и надменно заповядва на Хълдспет да потърси господарката си, но някакво извратено желание да го ядоса я накара да остане при Берта в килера и заедно с нея да прави оглед на запасите.

— По-добре да идеш — каза Берта, която във всеки случай доста неохотно се бе заела с този оглед. — Няма нужда да му даваш повод пак да обръща всичко с главата надолу.

— Нека да го видя как ще се опита.

Лизи хлопна дървения капак на една каца с брашно, вдигайки облак бял прах.

— Със сигурност ще го видиш — изфуча Берта, гледайки с неодобрение как белият прах се сляга по чисто измитите плочи на пода й. — А ако лейтенантът не го направи, аз ще се изкуша. Цялата сутрин се мотаеш насам-натам, но да вземеш да ми цапаш килера, това вече е върхът на всичко, така да знаеш! Излизай! Излез ми от килера и ме остави на мира!

Лизи изтупа брашното от ръцете си, отвърза престилката и излезе.

Хълдспет предвидливо беше поднесла на лейтенанта халба с бира, но той я бе бутнал настрана и се разхождаше неспокойно напред-назад пред голямото огнище. Вече почти не накуцваше, а от ожулванията по лицето не бе останала почти никаква следа. Жалко. Според Лизи възвръщането на обичайния му изглед го бе направил дори по-отблъскващ.

— Искали сте да ме видите?

— Да. — И като че ли, за да смекчи краткостта на отговора си, той дръпна един стол и й го предложи с широк, подканваш жест. — Моля, седнете.

Лизи замръзна на място.

— По-добре да остана права, благодаря. Имам още много работа, така че предпочитам този разговор да бъде възможно най-кратък.

За миг й се стори, че той ще възрази. Но вместо това лейтенантът само кимна.

— Много добре. Наистина, във всеки случай няма да ви отнемам много време.