Брачни игри
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: duncan sisters #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брачни игри». Краткое содержание книги:
— Разкажете ни за Единбург, Дъглас — помоли Констанс. — Никога не сме били там. Казват, че е много хубав град.
Темата беше безобидна и Дъглас се отзова с готовност. Описа родния си град с много любов и за негово облекчение сестрите задаваха само разумни въпроси. Чаят премина много приятно и разговорът продължи и по обратния път към купето.
Когато слязоха на малката гара Роумзи, вече се смрачаваше. Дъглас скочи да помогне на дамите и видя как един възрастен носач се запъти към багажния вагон с количката си, следван от две оживено жестикулиращи жени, които се опитваха да му обяснят кои куфари и чанти са на дамите Дела Лука.
— Имате ли багаж, мис Час? — прозвуча дълбок глас от тъмнината на малката гарова сграда.
— Само една чанта, благодаря, Едуард — извика Частити в отговор, когато от гарата излезе възрастен мъж с тежко палто. — Доктор Фарел също има чанта. — Тя посочи двете чанти, които Дъглас беше свалил на перона.
— Ще ни трябват поне две коли, Едуард — намеси се Констанс. — А може би и още една за багажа на контеса Дела Лука — допълни тя със страхопочтителен поглед към камарата чанти и куфари на количката на носача. — Може да се наложи да направите още един курс.
— Спокойно, мис. Дженкинс каза да вземем каруцата на арендатора — отговори в добро настроение Едуард. — Джо я кара, а нашият Фред е с каретата, така че за всички ще има място. Качи нещата отпред, Сам — извика той на тежко дишащия носач, слезе от перона и се запъти към малкото площадче, където чакаха просторна карета и по-малък файтон.
— Дъглас, защо не се качите с Лаура и контесата в каретата? — предложи Частити. — А ние трите ще се сместим във файтона.
За мъж, който възнамеряваше да ухажва Лаура дела Лука, това беше най-подходящото и най-полезното подреждане, но за свое учудване Дъглас се чу да казва:
— Във файтона има място за двама души и половина, а аз заемам място за един и половина, значи ако седна в каретата, там ще има място само за трима. Затова е по-добре сестрите ви да придружат Лаура и контесата, а ние с вас да се качим във файтона. Така ще ни е по-удобно, не мислите ли?
Преди някой да е успял да възрази, той настани двете дами Дела Лука в каретата и учтиво протегна ръка на Констанс.
Тя погледна през рамо към Частити, вдигна рамене и седна в каретата. Прюдънс не можеше да промени реда, без да създаде впечатление, че не иска да пътува с гостите си, и също предпочете да не коментира.
— Виждам, че има одеяла — отбеляза Дъглас. — Съветвам ви да ги използвате, вечерта е студена.
— Разбира се, че ще ги използваме — отговори Констанс с леко смръщено чело. Този господин проявяваше забележително желание да командва и не позволяваше на сестрите да нареждат нещата така, както ги бяха намислили в негова изгода.
— Много добре — отвърна той, сякаш острият й тон му бе убягнал. — Нали не искате да си развалите празника с някоя настинка?
Той обърна гръб на каретата и се запъти към файтона, където Частити вече беше заела мястото си и се питаше как Дъглас бе успял толкова бързо да вземе инициативата. И не само как, а и защо. Бяха му предложили идеалния случай да продължи да ухажва Лаура. Освен ако не беше настъпило онова, от което се беше опасявала и вниманието му не бе привлечено от друга.
Велики боже, колко сложно беше всичко! Тя също желаеше да остане насаме с него в това тясно пространство в тази студена зимна вечер — трябваше да бъде честна и да си го признае. Но това беше сериозен удар по успеха на стратегията за посредничество. С почти враждебно движение тя грабна одеялото от седалката и го уви около краката си, сякаш можеше да се изолира срещу физическата му близост.
Дъглас се настани до нея.
— Не бихме ли могли да си поделим одеялото?
То наистина беше достатъчно голямо, за да стигне и за двамата. Частити пусна единия му край, той измърмори някаква благодарност и зави краката си. Коленете им се докоснаха и това предизвика у Частити нов прилив на желание. Тя се отдръпна стреснато и изпъна крехките си рамене.
— Колко време ще пътуваме до имението? — попита Дъглас, който сякаш не забелязваше внезапната й скованост. Но действителността беше друга: той усещаше какво става с нея и знаеше причината. Напрежението между тях беше осезаемо, като течение, срещу което не можеха да се борят. Значи трябваше да плуват по него. Какво означаваше това за плановете му — в момента не можеше да отговори. В този момент му беше безразлично.