Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— О — забеляза Раул, — грешиш, Дьо Гиш, аз не винаги казвам това, което мисля, но в такива случаи мълча. Когато говоря, не умея да се преструвам и да мамя и този, към когото се обръщам, може да разчита напълно на мен.
През цялото това време принцесата жадно се вслушваше в най-малкия шум, идващ от храстите, и внимателно се взираше в тъмнината.
— В такъв случай аз я познавам по-добре от теб — каза Дьо Гиш. Тя съвсем не е лекомислена. Тя е суетна. Не се увлича по новото, не помни старото и на нищо не вярва. Тя не е чувствителна към похвалите жена, а жестока кокетка. Дяволска кокетка! Истина е! Повярвай ми, Бражелон, изпитвам всички мъки на ада сега. Аз, храбрият и презиращият опасностите, се натъквам на препятствие, което не е по силите ми. Знаеш ли, Раул, пазя за себе си победата, която ще й донесе много мъки и сълзи!
Раул погледна приятелят си, който измъчен и задъхан залепи глава до дъба.
— Победа? — запита той. — Каква победа?
— Каква ли?
— Да.
— В един прекрасен ден ще се приближа до нея и ще кажа: „Аз бях млад, аз бях луд от любов, паднал в краката ви, не смеех да ви погледна, очаквайки да ме ободрите с дума или с поглед. Стори ми се, че съм доловил този поглед, и се изправих, но тогава без никакъв повод от моя страна, освен че ви заобичах по-силно, вие ме отхвърлихте от каприз, за да си доставите удоволствие, вие, безсърдечната жена, не вярваща в нищо и не знаеща какво е любов. Независимо че в жилите ви тече кралска кръв, вие сте недостойна за любовта на един честен човек. Аз се наказвам за това, че съм ви обичал, и умирам, проклинайки ви!“
— Боже мой! — възкликна Раул, трогнат от дълбоката искреност, лъхаща от думите на графа. — Ще ти кажа, че наистина си луд!
— Да, да! — продължаваше Дьо Гиш, обзет изпяло от мисълта си. — Тъй като тук няма с кого да воювам, ще замина някъде на север. Ще постъпя на служба при императора и милостивия куршум на някой унгарец, хърват или турчин ще сложи край на съществуването ми.
Още не беше завършил думите си, когато се чу шум. Раул скочи и застана нащрек.
Дьо Гиш както преди седеше на скамейката стиснал главата си с ръце.
Храстите се разтвориха и пред младите хора се появи бледна и развълнувана жена. С едната си ръка тя отстраняваше клоните, които й пречеха, а с другата свали капишона на наметалото, с което бяха загърнати раменете й. По влажните, блестящи очи, по царствената осанка, по величествения жест, а най-вече по ударите на сърцето си Дьо Гиш позна принцесата и извика, затваряйки очи.
Раул смутено въртеше шапката си в ръце, докато измърмори някакво приветствие.
— Господин Дьо Бражелон — обърна се към него принцесата, — бъдете добър да погледнете из алеите дали не се виждат някои от моите придворни дами. А вие, графе, останете. Аз съм уморена и искам да се облегна на ръката ви.
Ако гръм беше паднал над главата па Дьо Гиш, той по-малко щеше да се уплаши, отколкото при звука на този глас.
Но графът беше действително смел човек и дълбоко в сърцето си той беше взел окончателно решение. Ставайки, младият човек хвърли към Бражелон поглед на дълбока признателност.
Вместо веднага да отговори на принцесата, той се приближи до виконта и стисна ръката на своя благороден приятел. От гърдите му се откъсна въздишка, в която беше вложил всичките клокочещи в сърцето му чувства.
А гордата принцеса, която никак не беше свикнала да се съобразява с някого, чакаше покорно. Ръката й остана увиснала във въздуха и чак когато Раул си тръгна, тя я отпусна без гняв, но не и без вълнение върху ръката на Дьо Гиш.
Те останаха сами сред тъмната и безмълвна гора, в чиято тишина се чуваха само крачките на Раул, отдалечаващ се бързо по невидимите пътеки.
Над главите им се беше разтворила шатра от ароматни гъсти листа, в чийто просвет блестяха звезди.
Принцесата отведе тихичко графа на стотина крачки от недискретното дърво, което в тази нощ чу и позволи да се чуят толкова горещи излияния, и след като излезе на съседната поляна, откъдето се виждаше далеч наоколо, каза:
— Доведох ви тук защото там, където бяхме, се чува всяка дума.
— Казвате, че се чува всяка дума, принцесо? — машинално повтори младият човек.
— Да.
— Какво значи това?
— Значи, че чух целия ви разговор.
— Боже мой, Боже мой, само това липсваше! — прошепна Дьо Гиш и наведе глава като уморен от борбата с вълните плувец.
— Значи вие имате такова мнение за мен?
Дьо Гиш побледня и се обърна. Той не отговаряше нищо, изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент.