Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
Според брояча на хъмъра бяхме изминали два километра и половина, а според бордния компас се бяхме движили на запад и после на юг, когато пристигнахме на местопрестъплението. По стволовете на дърветата все още висяха парчета жълта лента, с която военните полицаи бяха опасали периметъра. Паркирахме на десетина метра встрани от пътя и слязохме от джипа. Аз се покачих на предния капак и седнах на покрива над стъклото. Известно време се взирах на запад и на север, после се обърнах назад и се загледах на изток и юг. Беше студено. Духаше остър вятър. Пейзажът беше кафеникав, мъртъв и безкраен. Слънцето се бе подало над хоризонта, бледо и хилаво.
— Накъде е тръгнал според теб? — извиках аз.
— На североизток — извика в отговор Съмър.
Гласът й звучеше уверено.
— Защо мислиш така? — попитах.
Съмър се качи на капака и седна до мен.
— Бил е с кола — каза тя.
— Защо мислиш така? — повторих аз.
— Защото не намираме изоставен автомобил, а се съмнявам, че убиецът и жертвата са дошли пеша дотук.
— Защо мислиш така? — попитах за трети път аз.
— Защото, ако са дошли пеша, е нямало да се отдалечат толкова много. Та това е поне на половин час от най-близката сграда. Не мога да си представя как лошият е могъл да крие щанга за гуми или железен лост под дрехите си цели трийсет минути. Ако е бил с шуба, е щял да се движи като глътнал бастун. Карбоун е щял да го усети. Ето защо смятам, че са дошли с кола. И то с колата на убиеца. Металният предмет вероятно е бил скрит под яке на задната седалка. Може би там са били и пехотният нож, и киселото мляко.
— Откъде са тръгнали?
— Няма значение. Важното е да установим къде е отишъл убиецът след това. Ако е бил с кола, явно не е потеглил към телената ограда. Може да се предположи, че в оградата няма чак такива дупки, през които да мине автомобил. Човек да, елен също, но не и джип или лека кола.
— Е, добре — казах аз.
— Така че той се е върнал в базата. Никъде другаде не е могъл да иде. Не е могъл просто да кара без посока. Минал е по черния път, паркирал е колата и се е прибрал.
Кимнах. Загледах се право пред себе си, в хоризонта на запад. Обърнах се и погледнах на северозапад, по протежение на пътя. Два километра и половина. Представих си аеродинамичните качества на една празна кофичка от кисело мляко. От лека пластмаса, с форма на чаша и с отметнато на една страна фолио, което допълнително да я спира във въздуха. Представих си, че замахвам с всички сили, за да я захвърля надалеч. Тя щеше да загребе въздух и да се спре най-много след три метра. Два километра и половина, умножени по триметрова ивица встрани от шосето, отляво, откъм страната на шофьора. Изведнъж милионът се сви до хиляда. После отново се разду до милиард.
— Имам една добра и една лоша новина — казах аз. — Мисля, че си права, че можем да намалим участъка за претърсване с около деветдесет и девет процента. Или дори с повече. Което е добре.
— Но?
— Но ако той е бил с кола, дали изобщо е изхвърлил кофичката?
Съмър не отговори.
— Можел е просто да я пусне на пода на колата — казах аз. — Или ако е бил с хъмър, да я метне отзад в багажника.
— Не и ако хъмърът е бил изписан от автопарка.
— Може после да я е взел от багажника, за да я хвърли в кошче за боклук. Или да си я е отнесъл вкъщи.
— Може. Шансът е петдесет на петдесет.
— Или най-много седемдесет на трийсет.
— Мисля, че все пак трябва да я потърсим.
Кимнах. Подпрях се с длани на рамката на предното стъкло и скочих на земята.
Беше януари и условията за оглед бяха подходящи. През февруари щеше да е още по-добре. В умерения пояс на северното полукълбо през февруари растителността е най-оскъдна. Но и през януари не беше зле. Всякакви треви и трънаци бяха полегнали на земята, а теренът беше равен и кафеникав. С цвят на увехнали тръни и навети от вятъра листа. Нямаше сняг. Фонът беше неутрален, без особености. Предполагах, че една кофичка от млечен продукт би трябвало да е снежнобяла. Или кремава. Или може би розова, ако млякото е било с ягоди. Но нямаше да бъде черна, да речем. Никой не продава мляко в черна опаковка. Цветът щеше да е от тези, които изпъкват. Ако минехме покрай нея, щяхме да я забележим.
За начало огледахме един пояс от три метра около заградения с полицейска лента участък. Не открихме нищо. Върнахме се на черния път и поехме на изток. Съмър крачеше на метър и половина от левия коловоз. Аз — на метър и половина вляво от нея. Като се оглеждахме едновременно в двете посоки, по този начин покривахме ивица с ширина близо пет метра, при това в решаващия метър и половина помежду ни усилията ни се дублираха. А именно там според моята теория на аеродинамиката беше най-вероятно да е паднала захвърлената кофичка.