Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
Халил пресече реката и навлезе в щата Пенсилвания. Продължи на юг по шосе 95, както показваше сателитният навигатор.
Слънцето вече бе залязло. Скоро откри, че шосето минава през Филаделфия. Имаше много движение и трябваше да намали скоростта. Видя високи осветени сгради и известно време кара успоредно на река Делауеър, после мина край летището.
Не след дълго градът остана зад него и колите започнаха да се движат по-бързо.
Той остави мислите си да полетят в друга посока. Този 15 април беше започнал добре. Великият вожд в Триполи вече знаеше, че Асад Халил е пристигнал в Америка и е убил стотици, за да отбележи годишнината. И това нямаше да са последните жертви.
Великият вожд щеше да остане доволен и скоро цялата столица, цяла Либия щеше да научи, че е нанесен удар, който възстановява честта на нацията. Въпреки ранния час в Триполи Малик трябваше да е буден и също вече му бяха съобщили. Той щеше да благослови Асад Халил и да се моли за него.
Зачуди се дали американците ще отмъстят на родината му. Трудно можеше да предположи реакцията на този американски президент. Действията на великия сатана Рейгън поне бяха предсказуеми. Сегашният ръководител на Америка понякога бе слаб, понякога силен.
Във всеки случай, дори да последваше отмъщение, щеше да си струва. Това щеше да разбуди цяла Либия и всички правоверни.
Халил включи радиото и чу хора да приказват за сексуалните си проблеми. Настрои го на новинарска станция и послуша десетина минути. После започна репортажът за самолета. Наричаха случая „трагедия“. Стана му ясно, че властите или не знаят какво се е слуо чило, или просто крият. Така или иначе, даже полицията да беше обявила общонационално издирване, населението дори не подозираше за съществуването на Асад Халил. Това го улесняваше.
Продължи на юг по шосе 95. Часовникът на таблото показваше 20:10. Все още имаше много автомобили, достатъчно, за да не привлича вниманието. Мина покрай няколко изхода, водещи към центрове за отдих, ярко осветени места, където виждаше коли, хора и бензиностанции. Но резервоарът му беше пълен наполовина и той не се чувстваше гладен. Извади от сака втората бутилка минерална вода, изпи я, изпика се вътре, завъртя капачката и я остави под дясната седалка. Усещаше, че е уморен, ала не толкова, че да заспи. Бе се наспал в самолета.
В Триполи му бяха казали да се опита да шофира през нощта. Колкото повече се отдалечеше от онова, което беше извършил, толкова по-големи шансове имаше да не го заловят. Скоро щеше да навлезе в следващия щат, Делауеър.
Във всеки случай полицията нямаше представа какво да търси. Определено не знаеха, че пътува на юг с черен „Мъркюри Маркиз“. Можеше да има проблем единствено ако случайно го спреше патрулен автомобил, но документите му бяха редовни. В Европа го бяха спирали на два пъти и винаги му бяха искали паспорта, а в единия случай — визата и формулярите за наем на колата. Според либийското разузнаване тук проверявали само шофьорската книжка и талона на автомобила и питали дали си употребил алкохол. Неговата религия му забраняваше спиртни напитки, ала не трябвало да го казва. Просто трябвало да отговори отрицателно. От друга страна, не смяташе, че срещата с полицията ще продължи прекалено дълго преди един от двамата да падне мъртъв.
Борис, който беше живял пет години в Америка, го бе инструктирал какво да прави след като слезе от таксито и продължи сам. „Остани в колата. Полицаят ще дойде при теб и ще се наведе над прозореца или ще ти нареди да слезеш. Един куршум в главата му и караш нататък. Но преди да те спре той е съобщил по радиостанцията регистрационния ти номер и на таблото може да има монтирана видеокамера. Затова колкото може по-скоро трябва да се избавиш от автомобила и да си осигуриш друг транспорт. Няма да има кой да ти помогне, Асад. Ще останеш сам чак докато не стигнеш до западното крайбрежие на Америка.“
„Аз съм сам от петнайсети април хиляда деветстотин осемдесет шеста“ — бе отвърнал Халил.
В 21:20 пресече границата на Делауеър. След петнайсет минути шосе 95 се вля в магистрала „Джон. Ф. Кенеди“, за която се плащаше пътна такса, затова той отби по шосе 40, водещо към Балтимор. Половин час по-късно навлезе в щата Мериланд.
След по-малко от трийсет минути излезе на междущатската магистрала и заобиколи Балтимор, после се върна на шосе 95 и продължи на юг.
Нямаше представа защо някои пътища и мостове са безплатни, а други — не. В Триполи също не знаеха. Но инструкциите му бяха ясни — да избягва будките за пътна такса.