Зона 51: Екскалибур
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Екскалибур». Краткое содержание книги:
Някога смятан за мит, легендарният меч на крал Артур се оказва реално съществуващ предмет — най-важната фигура в сложната игра за контрол над съдбините на човечеството. Двете съперничещи си фракции се надпреварват помежду си коя първа ще сложи ръка върху него. Но в играта се появява нов участник — Майк Търкот и неговият елитен отряд се готвят да объркат плановете на пришълците, Търкот знае, че митичното оръжие е ключ за разрешаването на всички загадки и за окончателна победа над аирлианците и техните машини. Но за да го спечели, ще трябва да изкачи най-високата планина на света, да преодолее в суровия период извън подходящия сезон „мъртвата зона“ на Еверест, гробница на много прочути алпинисти.
Време беше да ги запознае със своето предложение.
Арарат
Яков не беше особено впечатлен от плана, който му бяха дали, и последващите събития потвърдиха правотата му. Групата му претърси внимателно целия склон, но освен няколко незначителни цепнатини нямаше нищо, което да събуди подозренията му и да наложи използването на взрив за разширяване на потенциалния вход. Ако корабът-майка наистина бе под тази планина, засега поне нямаше никакъв начин да потвърди това.
Спусна се нощта и командосите се събраха в една малка вдлъбнатина. Не запалиха огън, само се сгушиха по-плътно в тъмнината. Малко преди да се стъмни откъм подножието на планината долетяха отгласи от спорадична стрелба, видяха и няколко турски изтребителя. Ето защо Яков не беше изненадан, когато един от командосите докладва, че е забелязал движение наблизо.
Яков тръгна сам да провери причината, като преди това нареди на командосите да си останат по местата. Прокрадна се между две хълмчета с готово за стрелба оръжие и замръзна, стреснат от звука на щракащия затвор на автомат „Калашников“. Последваха още няколко подобни изщраквания.
Той понечи да отстъпи назад, но го спря опряното в гърба му дуло. Яков отпусна ремъка на автомата и бавно вдигна ръце.
— Ти кой си? — попитаха го на завален английски.
— Идвам от Америка.
— Не говориш като американец.
— Руснак съм, но работя за американците.
Човекът зад него свали оръжието, още няколко тъмни фигури го наобиколиха. Носеха вълнени наметала и плетени шапки. Явно не бяха турски войници.
— И какво правите — ти и онези другите — мъжът посочи с дулото — тук, в планината? Видяхме ви да скачате с парашути.
— А ти кой си? — попита го Яков, който още не знаеше как да постъпи.
Мъжът се изплю на сантиметри от обувката на Яков.
— Това е наша земя. Наша планина. Ти ще ми отговаряш.
— Търсим един голям ковчег.
Мъжът се сепна и произнесе нещо на неразбираем език. Ако се съдеше по вълнението на останалите, Яков бе засегнал чувствителна тема. Предполагаше, че е пленен от кюрдски партизани.
— Не мърдайте! — извика глас от тъмното и Яков се досети, че командосите са заобиколили групата.
Мъжът изруга, после опря дулото в гърдите на Яков.
— Ти ще умреш пръв.
— Спокойно. — Яков разпери ръце. — Те са приятели — извика той на спотаените зад завесата на мрака командоси.
Към тях се приближиха неколцина войници с прибори за нощно виждане. Като видяха американските знаменца на униформите им, партизаните видимо се отпуснаха.
— Елате — каза техният водач. — В планината има и други.
— Да вървим — обърна се Яков към хората си.
Изкачиха се на билото и тръгнаха надясно. Яков беше втрещен, когато човекът пред него внезапно изчезна зад една неголяма купчина камъни. Когато я заобиколи, той откри тясна цепнатина, която не бяха забелязали при претърсването. Едва успя да се промуши през нея и се запрепъва в непрогледния мрак. Отзад го следваха командосите — двама носеха войника със счупения крак.
След двайсетина крачки тунелът изви надясно и Яков забеляза отпред мъждукаща светлинка. Тунелът се разширяваше в пещера, широка трийсет метра и дълбока десет. Пещерата бе озарена от газени лампи. На дъното й бяха насядали жени и деца, които посрещнаха мъжете с радостни възклицания и прегръдки, ала непознатите поглеждаха с нескрита подозрителност.
— Сядай. — Мъжът, който бе спрял Яков, му посочи едно място близо до фенерите. Яков приседна, до него се настани и командирът на командосите.
— Аз съм Какел — представи се мъжът.
— Яков. Това е майор Бригс. — Той посочи командира.
Какел им подаде ръка, но думите му не бяха особено любезни.
— Американци. Обещахте ни много, а ни дадохте малко. Поискахте от сънародниците ми да въстанат в Ирак, а сетне ги изоставихте. Съюзявате се с турците и им позволявате да ни преследват като бесни кучета. — Той седна с въздишка. — Тази земя е наша. Наричала се е Кюрдистан много преди да е имало Турция или Ирак. Знаете ли, че ни забраняват да говорим на родния си език? — Какел не почака да чуе отговор. — Защо търсите ковчега?
— Защото смятаме, че е аирлиански.
— Аирлиански?
— На пришълците.
— А, старите богове. — Какел се огледа, за да провери дали някой от останалите чува разговора им. — Много история е заровена в Агри Даги — така ние наричаме планината. Според легендата дотук стигнал Ноевият ковчег след Големия потоп. Моите сънародници вярват, че са потомци на Ной. А сега вие твърдите, че ковчегът може да е извънземен кораб. — Какел поклати глава. — Известно ли ви е, че в тази пещера се е крил Лорънс Арабски?