Вихърът на Жътваря

— Няма да бъдете изоставени, Сукул Анкаду. Колкото до самия Финнест, държите ли да го вземете за себе си?

Тя се изсмя.

— И да се бием помежду си за него? Не, по-скоро бихме искали да го видим унищожен.

— Разбирам. Тогава бихте ли възразили, ако Сакатия бог се възползва от силата му?

— Такова използване ще причини ли някакво унищожение?

— О, да, Сукул Анкаду.

Тя сви рамене.

— Както желаете. — „Сигурно наистина ме смяташ за глупачка, Ханан Мосаг.“ — Твоят бог тръгва на война — ще му трябва цялата помощ, която може да получи.

Ханан Мосаг също отвърна с усмивка — крива и зла.

— Той не може да върви. Не може дори да пълзи. Войната сама идва при него, Сестро.

И да имаше някакво скрито значение в тази разлика, Сукул Анкаду не можа да я схване. Вдигна очи и се загледа над реката на юг. Кръжащи чайки, странни островчета от пръчки и треви, завъртени от теченията. И, доколкото можеше да долови, под кипящата повърхност — огромни войнствени левиатани, за които островчета бяха като стръв. Каквото се доближеше до тях…

Разсея я тътен на сила от разровената могила и тя отново погледна надолу.

— Тя иде, Ханан Мосаг.

— Да се махам ли? Или тя ще е благосклонна към нашето споразумение?

— Виж, за това не мога да говоря от нейно име, едур. По-добре си върви — тя в края на краищата ще е много гладна. Освен това двете с нея имаме да обсъдим много неща… стари рани между нас, които да изцерим.

Загледа се след изгърбения магьосник, докато той се тътреше навън. „В края на краищата ти си много повече нейна рожба, отколкото моя, и бих предпочела, поне засега, да е без съюзници.“