Предателят
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #9
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0989-6
- Переводчик: Венера Атанасова
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Предателят». Краткое содержание книги:
Скоро Алон и екипът му се оказват въвлечени в кървав сблъсък с един от най-безскрупулните хора в света — руския олигарх и търговец на оръжие Иван Харков. Стар враг на Габриел, той търси отмъщение на всяка цена и е на път да тласне Изтока и Запада към нов конфликт.
За да спре Харков, Алон ще трябва да рискува всичко: връзките си с организацията, на която е служил години наред, дори собствения си живот. Изправен пред опасността да загуби Киара, Габриел ще трябва да се справи с най-голямото изпитание в цялата си кариера.
И така той прекара по-голямата част от този ужасен ден, като бродеше из горните етажи на любимата си Служба, надничаше през вратите на стаите, подновяваше стари приятелства и се помиряваше с бивши съперници. Над мястото сякаш бе надвиснала сянка; тя твърде много напомняше на Шамрон за Виена. Изнервен, той поиска позволение от Амос да отиде до летище „Бен Гурион“, за да получи телата на Лиор и Моти. Те бяха докарани в Израел тайно, точно както бяха служили, като присъстваха само родителите им и Шамрон. Той им предостави прочутото си рамо да поплачат на него, но не можеше да им каже как са загинали синовете им. Преживяването го разтърси дълбоко и Ари се върна на булевард „Цар Саул“, чувствайки се необичайно потиснат. Настроението му леко се подобри, когато влезе в стая 456В и завари екипа на Габриел да работи усилено. Обаче Алон не беше там. Той пътуваше за града на вярващите — Йерусалим.
Валеше силен сняг, когато Габриел паркира на алеята за коли на психиатричната клиника „Маунт Херцел“. На входа имаше табела, че часовете за посещения са приключили, но Алон не й обърна внимание и влезе. Със съгласието на администрацията на болницата той можеше да идва, когато пожелае. В действителност Габриел рядко идваше, когато приятелите и роднините на другите пациенти бяха наоколо. Израел — страна с население малко над седем милиона души — в много отношения приличаше на едно голямо семейство. Даже за Алон, който работеше в анонимност, бе трудно да отиде някъде, без да налети на някой познат от Художествената академия „Бецалел“ или от армията.
Лекарят на Леа го чакаше във фоайето. Със закръглена фигура и брада като на равин, той запозна Габриел със състоянието на Леа, докато вървяха заедно по тихия коридор. Алон не бе изненадан да чуе, че то почти не се е променило след последното му посещение. Леа страдаше от особено остра комбинация на психотична депресия и синдрома на посттравматичния стрес. Бомбената експлозия във Виена се въртеше непрестанно в съзнанието й като безкрайна видеолента. Понякога тя имаше мигове на просветление, но през повечето време живееше само в миналото, хваната в капана на тяло, което вече не функционираше, чувствайки вина, че не е успяла да спаси живота на сина си.
— Познава ли някого?
— Само Геула Шамрон. Тя идва веднъж седмично. Понякога и по-често.
— Къде е сега?
— В стаята за отдих. Затворихме я за останалите, за да можете да я видите насаме.
Леа седеше в инвалидния си стол до прозореца и се взираше невиждащо в градината, където снегът се трупаше по клоните на маслиновите дървета. Косата й, някога дълга и черна, сега бе късо подстригана и прошарена. Ръцете й, изкривени и покрити с белези от огъня, бяха скръстени в скута й. Когато Габриел седна до нея, тя сякаш не го забеляза. После бавно обърна глава и в очите й проблесна искрица разум.
— Наистина ли си ти, Габриел?
— Да, Леа. Аз съм.
— Казаха, че може да дойдеш. Мислех, че си ме забравил.
— Не, Леа. Никога не съм те забравял. Нито за минута.
— Плакал си, Габриел. Виждам го в очите ти. Нещо лошо ли се е случило?
— Не, Леа, всичко е наред.
Тя отново се загледа в градината.
— Виж снега, Габриел. Не е ли…
Леа не довърши мисълта си. В очите й за миг се появи ужас; Габриел разбра, че се е озовала обратно във Виена. Той хвана осакатените й ръце и заговори. Разказа й за картината, която реставрираше. За вилата в Италия, където живееше. За Геула и Ари Шамрон. Но не спомена нищо за Виена. Нищо за Киара. Най-сетне погледът й отново се спря на него. Беше се върнала.
— Наистина ли си ти, Габриел?
— Да, Леа. Аз съм.
— Мислех, че си…
— Никога, Леа.
— Изглеждаш уморен.
— Работих много усилено.
— И си твърде слаб. Искаш ли да хапнеш нещо?
— Добре съм, Леа.
— Колко можеш да останеш, скъпи?
— Не много дълго.
— Как е съпругата ти?
— Добре е, Леа.
— Тя красива ли е?
— Много е красива.
— Грижиш ли се добре за нея?
Очите му се напълниха със сълзи.
— Правя всичко по силите си.
Тя погледна настрани.