Наследство

Ала накъде да бягат? Дори не бяха сигурни къде точно се намират и ако искаха да се върнат обратно в тунелите, които познават, щеше да им се наложи да спрат и внимателно да се огледат наоколо, преди да решат накъде да тръгнат.

Най-сетне се натъкнаха на неголям страничен коридор с три разклонения; които от своя страна също се разделяха след няколко метра. Без да е напълно сигурен накъде отива, Бруенор ги поведе наляво, после надясно, докато накрая се озоваха в малка стаичка, очевидно дело на гоблинови ръце. В мига, в който и тримата влязоха вътре, Уолфгар изтърколи големия каменен блок, който явно служеше за врата, и се облегна на него.

— Елфи на мрака! — прошепна Кати-Бри, сякаш все още не можеше да повярва. — Как са се озовали в Митрил Хол?

— Защо, не как — поправи я Бруенор. — Защо събратята на елфа са дошли в моите тунели?

— И какво — мрачно добави джуджето след малко и с потъмняло от тревога лице започна да мести поглед между обичната си Кати-Бри и Уолфгар, гордият младеж, който се бе превърнал в прекрасен мъж под неговите грижи. — В какво се забъркахме този път?

Кати-Бри не знаеше какво да отговори. Заедно приятелите се бяха изправяли срещу не едно и две чудовища, преодолявали бяха страховити препятствия и невъобразими опасности. Нищо обаче не можеше да се сравни с ужаса на онова, което ги заплашваше сега — безмилостни и жестоки елфи на мрака, които държаха в лапите си Дризт и може би тъкмо в този момент се канеха да го убият… ако вече не го бяха сторили. Водени от желанието си да спасят скиталеца, приятелите бяха нахлули в стаята като вихър, помитащ всичко. Ала надмощието им беше продължило само няколко мига — докато мрачните успеят да се съвземат от изненадата. Численото превъзходство на злите елфи бе прекалено голямо и тримата приятели трябваше да избягат, без дори да са сигурни дали онзи, когото за миг бяха зърнали да си проправя път към другия край на стаята, наистина е Дризт До’Урден.