Северно сияние
- Автор: Донъли Дженифър
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-619-171-001-0
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Северно сияние». Краткое содержание книги:
Ала когато от езерото е изваден трупът на Грейс, Мати открива, че писмата могат да разкрият мрачната истина за убийството й.
Действието на удивителния дебютен роман на Дженифър Донъли „Северно сияние“ се развива през 1906 г. на фона на убийство, вдъхновило „Американска трагедия“ на Тиодор Драйзър. В него с лекота се преплитат романтични чувства, история и загадка с убийство и резултатът е затрогващо, реалистично и съвършено оригинално четиво.
— Еми заминава ли, Мат? — попита ме. — Заедно с децата си? Томи така каза.
— Не знам. Сигурно тя ще ни обясни.
Томи и Джени бяха дошли отново за закуска и Томи беше много разстроен. Каза ни, че пристигнало писмо от Арн Сатърлий. Това било второ писмо от него. В първото — онова, за което знаех благодарение на леля Джоузи, но трябваше да се преструвам, че не знам, когато Еми дойде на вратата ни, за да пита татко какво означава — пишеше, че земята й ще бъде обявена за публична продан. Томи каза, че във второто е определена датата на търга — двайсети август. Заради писмото майка му се съсипвала от плач, а майката на Уийвър не била вкъщи, защото слязла до гарата да продава пилета, и ако можело да дойда.
Нямаше как да тръгна веднага. Сутрините бях много заета с кравите, които даваха толкова мляко. Освен това беше време за сеитба и трябваше да засадя зелето. Предната вечер беше пълнолуние, а нещата, които растяха на глави, се садяха при пълнолуние, за да станат големи и кръгли. Веднага след вечеря увих курабиите, които бяха останали, и тръгнах. Нарочно бях изпекла повече, заради децата на Хъбард. Можехме да си позволим да бъдем щедри с приходите от млякото.
Бет бърбореше по целия път. За автомобила на госпожица Уилкокс, за това, че всички в семейство Бърнап ги е тръшнал грип, че железопътният вагон „Пулман“ на Дж. П. Морган минал през Игъл Бей вчера. Разправяше още как Джим Лумис си правел шеги с децата на туристите, които искали да плават с лодка в езерото Форт, като ги карал да влязат в хотел „Игъл Бей“ и да попитат управителя за Уорнек Браун, той щял да ги повози. Те го послушали, колко били глупави децата от града, та нали всеки знаеше, че Уорнек Браун е име на тютюн за дъвчене, не на човек. Бет имаше склонност да прескача от една тема на друга по-бързо от колибри.
— Мати, коя е думата ти за деня? — попита накрая тя.
— „Четинест“.
— Какво означава?
— Покрит с къси косъмчета. Бодлив.
— Стъкми ли изречение с нея?
— „Състави“, не „стъкми“, и не съм. Не мога да се сетя за нещо, което е четинесто.
Тя се замисли за малко, после възкликна:
— Лицето на татко, когато има брада. И прасетата също.
Засмях се.
— Права си — отговорих.
Тя ми се усмихна и ме хвана за ръка.
— Радвам се, че няма да ходиш в колеж, Мат. Доволна съм, че ще останеш тук. Няма да ходиш, нали? Ще останеш и ще се омъжиш за Ройъл Лумис, нали така? Аби казва, че бил хлътнал по теб.
— Никъде няма да ходя, Бет — казах и се насилих да се усмихна. Все по-често така гледах на мечтата си да отида в колеж — само като на една мечта. Не можех да замина. Знаех го. Дори и да я нямаше искрата към Ройъл. Дори и да спечелех достатъчно пари от работата си при госпожица Уилкокс, че да си купя билет за влака и татко лично да ме изпрати до гарата. Бях обещала на мама да остана.
Опитах се да мисля за бъдещето. Истинското бъдеще, не мечтаното. Замислих се какво ли ще правим с Ройъл за Деня на падналите във войната — можехме да послушаме градските музиканти в Олд Фордж или да отидем на пикник в Инлет. И дали да си позволя да похарча част от трите долара, които спечелих при госпожица Уилкокс, и да си купя плат за нова пола, или да ги запазя за домакински нужди.
Щом стигнахме при Еми, изненадана видях, че всички деца са навън. Томи и Сузи бяха под бора с бебето Лушъс. Джени, Били, Мъртън и Клара стояха в калния двор с подгизнали дрехи и сплъстени мокри коси. Погледнах комина, стърчащ от неприветливата къща на Еми. От него не излизаше дим. Изглежда, беше съвсем изстинал и нямаше да могат да се сгреят край горящата печка, като влязат. Веднага щяха да се разболеят. У мен се надигна гняв. Обикновено ми беше мъчно за Еми, но понякога ужасно й се ядосвах. Беше родила седем деца, а още имаше нужда някой да се грижи за нея.
Щом ни зърнаха с Бет, наобиколиха ни, както котенца се скупчват край ведро с мляко. Всеки път когато ги видех, ми се струваха повече.
— Деца, защо сте вън на дъжда? — попитах.
— Мама ни прати вън. Тя има работа — съобщи Мъртън и си избърса носа с ръкав.
— Каква работа има? — попитах.
— Господин Лумис е тук. Помага й да оправи печката. Тя каза, че е опасно и не иска да сме в къщата, докато не приключат — каза Томи.
— Това е нелепо. Сигурна съм, че може да се влезе — казах. Не виждах опасност в поправката на печка, работеща на дърва.
— Не можеш да влизаш, Мати. Недей. — В тона на Том се долавяше гняв. — Разглобили са цялата печка, подът е покрит с части.