Опасни тайни
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Lying Game #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-619-165-012-5
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Опасни тайни». Краткое содержание книги:
Ще се скриеш ли?
Или ще търсиш отмъщение? В лабиринта от опасни тайни има само една пътека за теб…
Сара Шепард, автор на бестселър №1 в класацията на Ню Йорк Таймс — „Малки сладки лъжкини“.
Една приковаваща нова серия за тайни, лъжи и убийствени намерения — ИГРА НА ЛЪЖИ.
Ема се наведе и огледа за крака под вратите на кабинките, но всички бяха празни. Тя отиде до умивалника и наплиска лицето си с вода. Дали Рейвън не беше оставила съобщението за някой друг? Или може би някой го беше написал и й го беше дал? Пак ли беше стигнала до задънена улица?
Ема погледна в огледалото и видя едновременно себе си и сестра си. Няма да те подведа, Сътън, помисли си момичето.
Тя излезе от тоалетната и отиде до касата. Една доста пълна жена с тънка руса коса набираше някакви цифри на калкулатор.
— Мога ли да ти помогна? — попита най-накрая тя с отегчен глас.
Ема се изпъна в цял ръст.
— Казвам се Сътън Мърсър.
— Браво на теб — отвърна жената, без да изглежда особено впечатлена.
Ема усука кичур коса около пръста си, чувствайки се като пълна идиотка.
— Ами, трябваше да се срещна тук с Рейвън Дженингс. Обаче тя очевидно си е тръгнала, затова се чудех дали не е оставила нещо.
Лицето на жената изведнъж омекна.
— Рейвън ли? — Тя погледна към големия часовник, който висеше над вратата към кухнята. — За малко я изпусна.
Гърлото на Ема пресъхна.
— Беше ли тук?
— Да — кимна жената. — И ти трябваше да се срещнеш с нея?
— Точно така.
Чаках, останала без дъх.
Жената задържа за миг погледа на Ема, сякаш се опитваше да разбере дали казва истината, след което бръкна под купчината двайсетачки в касата и измъкна един плик.
— Тя остави това за теб.
Стомахът на Ема се сви.
— Благодаря ви — рече тя и грабна плика. После се огледа, усещайки нечий поглед в гърба си. Гледаха я тийнейджърките в сепарето. Както и възрастният мъж до щанда. Мястото беше твърде открито, за да проверява тук какво й е оставила Рейвън. Трябваше да се махне.
Ема отвори входната врата и влажният въздух обгърна тялото й. Дъждът беше спрял. Щом стигна до колата на Сътън, тя отвори плика с треперещи пръсти. Вътре имаше бележка, към който беше прикрепена полароидна снимка. В първия момент, когато Ема погледна към лицето, тя примигна, убедена, че зрението й играе номера. Качеството не беше перфектно, но момичето разпозна слабото лице, полегатия нос, високите скули и гарваново-черната коса. Тя светна лампичката и се вгледа по-внимателно, но чертите си оставаха същите. Това не беше възможно.
Аз също погледнах и в главата ми избухнаха искри. Появи се нов спомен и аз отново се върнах назад във времето.
31.
Съдбовно сбогуване
Под гумите на баща ми хвърчат пръст, камъни и кактуси. Аз тичам в тъмнината по неравната земя, спъвайки се в коренищата. Ами ако баща ми е откачил напълно? Напоследък нещата бяха доста напрегнати, но никога не съм предполагала, че ще се стигне чак до тук.
Облак скрива луната и очите ми започват да ми изневеряват. Кривите клони се извиват като привидения. Правя рязък завой надясно и тъкмо когато решавам, че съм се измъкнала, кракът ми се удря в някакъв камък и аз политам напред. Протягам ръце, за да смекча падането. Кръвта ми шуми в ушите. Кожата ме смъди на мястото, където съм се порязала и аз знам, че ми тече кръв. Прехапвам устни, опитвайки се да не заплача.
Баща ми спира колата до мен.
— Сътън! — казва ми той през смъкнатия прозорец. — Добре ли си?
Дланите и коленете ми парят. Надигам се от земята и се опитвам да възстановя равновесието ми. Някъде над главите ни се разнася крясък на птица. Единственият друг звук, който се чува, е вятърът, който свисти над пустинята и кактусите. Изведнъж започвам да се чувствам разголена — и попаднала в капан.
— Защо бягаш от мен? — вика баща ми. Кокалчетата на пръстите му са побелели от стискането на волана. — И къде е Теър?
Поглеждам го и примигвам. Знаеш много добре къде е Теър, ми се иска да извикам. Но лицето му изглежда изненадващо невинно и обезпокоено.
Отстъпвам объркана една-две крачки назад.
— Да не би Теър да те е оставил тук сама? — В гласа на баща ми се промъква шок.
Колкото повече го гледам, толкова по-объркана се чувствам. Въпреки слоя прах върху дрехите му и тревожните бръчки на челото му, той отново изглежда като моя татко, а не като някой полудял маниак. И объркването му изглежда искрено. Възможно ли е някой друг да е блъснал Теър? Но кой би искал да го нарани?
— Ами… — Не знам как да разкажа на баща ми какво се е случило. Внезапно дори не съм сигурна какво се случи.