Към небето

— Хипердрайв ускорителят е извън строя — оплака се Ем-бот.

— Как си се справял? — попитах. — Какво е „хипердрайв ускорител“? И какво си проучвал?

Колкото и да беше странно, корабът мълчеше. Кокпитът — както бе обещано — притъмня, когато натиснах копче на панела, който ми показа Дърдорко.

— Нямам подобни сведения — отвърна тихо Ем-бот. — Ако можех да изпитвам страх, Пумпал, щях… щях да се страхувам от това. Аз не съм автопилот; не летя сам, това е забранено, освен за много бавни маневри. Затова съм хранилище на знания. В това съм добър.

— Само дето си забравил всичко.

— Почти всичко — отвърна жално той. — Освен… заповедите си.

— Притаи се. Зареди. Не влизай в битка.

— И отвори база данни за каталогизиране на гъби. Това е… в момента съм само това.

— Надявам се Дърдорко да успее да поправи депото ти за спомени, за да възстановим онова, което си изгубил. В противен случай ще запълним депата ти снови спомени. По-хубави.

— Данните не показват подобна възможност.

— Не е и нужно — уверих го аз. — Ще видиш.

— ВСХПЧ — отвърна Ем-бот. — Ще ти позволя да прочетеш седемте хиляди страници, които съм написал, но съм програмиран да избягвам случаи, в които хората се чувстват непълноценни заради невероятно странните си прояви.

Спуснах седалката на легло, след това напипах почистващата капсула в задната част на кабината — тя не се виждаше веднага, но аз знаех какво да търся: дупка, която да отворя, в която да се пъхна. Дългата, тясна почистваща капсула се изтегли от фюзелажа.

Съблякох се, натъпках дрехите в отделението, след това насочих крака към капсулата и се плъзнах навътре. Затворих като натиснах копче до мен и активирах капсулата.

Държах очите си затворени, тъй като бях цялата в пяна и светли проблясъци. Почувствах се разкошно, че си имам собствена почистваща капсула. В моя квартал трите капсули се използваха от дванайсет апартамента. Използването бе определено като време.

— Накарах те да се почувстваш зле, нали? — попита Ем-бот.

Не бях от срамежливите, но гласът му ме накара да се изчервя. Не бях свикнала да говоря, докато съм в капсулата.

— Добре съм — отвърнах, след като и лицето ми беше измито. — Харесва ми как говориш. Различно. Интересно.

— Не аз съм измислил ВСХПЧ, за да се почувстваш зле — обясни той. — Аз просто… трябва ми обяснение. Защо казваш неща, които не са истина.

— Ти никога досега ли не си чувал за лъжи?

— Не знам. Може и да съм. Но това знание го няма.

Стори ми се толкова крехък. Как бе възможно голям, тежко въоръжен изтребител да звучи толкова уязвимо?

— Ти си единственият източник на информация, с който разполагам — призна Ем-бот. — Ако ми кажеш неща, които не са истина, какво да вложа в депото на спомените? Така рискувам да съхранявам неверни данни.

— Това е риск, с който всички живеем, Ем-бот — отвърнах. — Не можем да знаем всичко — а част от онова, което си мислим, че знаем, се оказва, че не е истина.

— Това не те ли плаши?

— Разбира се, че ме плаши. Ще се постарая да не те лъжа.