Скръбният лабиринт

— Застани пред вратата – нареди той. – Не пускай никого.

Пазачът отиде до вратата на офиса, затвори и я заключи, заставайки пред нея с готово за стрелба оръжие.

Мъжът зад бюрото отново насочи поглед към Пендъргаст.

— Значи – започна той на добър английски, макар и с акцент – вие сте мъжът, който безстрашно влезе в Града на ангелите с пистолет и облекло на погребален агент и обикаляше наоколо, казвайки на всеки, че търси сина си?

Пендъргаст не отговори, продължавайки просто да стои пред бюрото и лекичко да се полюшва.

— Удивен съм, че сте оцелели. Може би защото идването ви тук е пълна лудост и са решили, че сте безвреден. Сега – той почука с върха на пръста си по снимката – става ясно, че сте всичко друго, но не и безвреден.

Мъжът взе паспорта и снимката, после се изправи. Сега се видя, че под колана на шортите му е пъхнат голям автоматичен пистолет. Заобиколи бюрото и застана точно пред Пендъргаст.

— Не изглеждаш добре, друже – отбеляза, очевидно забелязал бледността на Пендъргаст и капките пот по челото му. Погледна отново снимката. – Въпреки това приликата е забележителна – каза той повече на себе си, отколкото на някого от хората в помещението.

Известно време мина в мълчание.

— Кога за последен път видяхте сина си? – попита смуглият.

— Преди две седмици – отговори Пендъргаст.

— Къде?

— Мъртъв пред входната ми врата.

За миг лицето на мъжа се изкриви от шок или болка, а може би и двете. Мина още минута в мълчание, преди отново да заговори:

— Тогава защо сте тук?

Пауза.

— Да разбера кой го уби.

Мъжът кимна. Това беше мотив, който можеше да разбере.

— Затова ли вървяхте из фавелата и питахте всички за него?

Пендъргаст прокара ръка по челото си. Действието на лекарствата бе започнало да отслабва и болката се връщаше.

— Да. Трябва да... науча какво е правил тук.

Помещението отново потъна в мълчание. Най-накрая мъжът въздъхна.

— Мамка му – промърмори той.

Пендъргаст запази мълчание.

— И ще искате да си отмъстите на убийците?

— Само търся информация. Какво ще стане след това... още не знам.

Мъжът обмисля чутото известно време, после посочи столовете.

— Моля, седнете.

Пендъргаст се отпусна на най-близкия от тях.

— Казвам се Фабио – представи се мъжът. – Когато моите съгледвачи ми съобщиха, че чужд човек е дошъл в моя град и говори за сина си, не обърнах внимание. Когато ми го описаха обаче: висок, с ръце като нервни бели паяци, кожа, бяла като мрамор, и очи като сребърни миди – трябваше да се замисля. Но как можех да бъда сигурен? Извинете ме за начина, по който бяхте доведен тук, но... – Той сви рамене. След това загледа Пендъргаст настойчиво. – Онова, което казахте, истина ли е? Трудно е да се повярва, че човек като него може да бъде убит.