Скръбният лабиринт
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: „Пендъргаст“ #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546557407
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скръбният лабиринт». Краткое содержание книги:
Пендъргаст спря, съвзе се, доколкото можа, след това тръгна по планинския склон, върху който беше разпръснат Градът на ангелите. Докато изкачваше виещите се улици, видът на сградите се измени. Триетажните бетонни кутии отстъпиха място на бараки и невероятно разнебитени коптори от летви и клони, вързани с тел и покрити, ако изобщо имаха покрив, с гофрирана ламарина. Появиха се боклуци, разхвърляни наоколо, а въздухът се изпълни с вонята на скапано месо и гнили картофи. Съседните сгради се подпираха една на друга, очевидно за да не паднат. Навсякъде по пресичащите се във всички посоки въжета висеше пране, което едва помръдваше в потискащата горещина. Докато минаваше край футболно игрище, направено на празен парцел, Пендъргаст успя да различи далече под краката си очертанията на високите блокове в Северната зона на Рио. Те бяха на километър и половина-два от тук, но от неговия наблюдателен пост бяха сякаш на хиляди.
С нарастването на наклона, заобикалящият го терен се превърна в удивителна бъркотия от тераси, разнебитени обществени стълбища от лошо положен бетон с халтави дървени перила и тесни задни улички. Мръсни деца го гледаха иззад бодлива тел и строшени дъски. Тук музиката беше по-малко, виковете и животът – също. Тежкият въздух беше заразен от бедност и отчаяние. Отвсякъде стърчаха вързани една за друга постройки. Всяка със собствена височина и наклон, с очевидно пренебрежение към заобикалящите я сгради: триизмерен лабиринт от задни улички, пасажи и общи площи, малки площади. Въпреки това Пендъргаст продължаваше да мълви на всички, край които минаваше, все същия трогателен призив:
— Моят син! Моля! Моят син!
Когато мина край малка, мрачна тапицерска работилница, един очукан пикап „Тойота Хилукс“ с кабина за четирима спря пред него със скърцащи гуми. Пикапът беше само малко по-тесен от уличката и на практика му прегради пътя. Шофьорът остана на мястото си, но от другите три врати изскочиха трима млади мъже с камуфлажни панталони и яркоцветни тениски с яка. Всички бяха въоръжени с АR-15 и цевите им бяха насочени срещу Пендъргаст.
Един от мъжете пристъпи към него, другите останаха по местата си.
— Спри! – нареди той.
Пендъргаст се закова на място. Настъпи напрегнат момент на неизвестност. Пендъргаст пристъпи и един от мъжете го спря с приклада си. Другите двама се приближиха и насочиха оръжията си в главата му.
— Ръцете на колата! – изрева първият от мъжете и завъртя Пендъргаст, преди да го бутне към пикапа. Докато другите двама го прикриваха, той набързо го претърси за оръжия. След това отвори най-близката врата на тойотата.
— Качвай се – изкомандва грубо.
Когато Пендъргаст остана на място, премигвайки на яркото слънце, мъжът го хвана за раменете и го запрати на задната седалка. Другите двама го последваха – по един от всяка страна, все още с насочени оръжия. Първият мъж се настани на пътническата седалка отпред, шофьорът включи на скорост и те се понесоха надолу по мръсната улица. Гумите вдигнаха облак прах, който напълно скри колата.
37.
Едно от дежурните ченгета надникна в кабинета на Д’Агоста.
— Шефе? Някой те търси по телефона на първа. Мъж на име Спандау.
— Не може ли да каже на теб? Точно съм се захванал с нещо.
— Каза, че е важно.
Д’Агоста погледна към сержант Слейд, който се бе настанил на стола за посетители. Ако не друго, беше благодарен за прекъсването. Слейд, момчето за всичко на Англър, се бе отбил, за да послужи за връзка между техните два случая: убийството в музея и пред входната врата на Пендъргаст. Д’Агоста не беше сигурен колко знае Англър за общото между двата случая... той държеше картите си плътно пред гърдите. Слейд също. Но искаха копия от всички документи по разследването, и то веднага. Д’Агоста не харесваше Слейд и причината не беше само в отвратителния карамел от сладък корен, който непрекъснато смучеше. По някаква причина му приличаше на училищен подмазвач, който, щом види нещо, донася на учителя, за да спечели благоразположението му. Д’Агоста знаеше, че освен това Слейд е умен и изобретателен, а това само влошаваше нещата.
Д’Агоста вдигна слушалката.
— Извинявай, но трябва да се обадя. Може да ми отнеме малко време. Ще ти звънна по-късно.