Пасажер [bg]

— Още от деца — продължи София. — Щеше да е идеален съюз. Знаеш ли каква рядкост е двама пътешественици да могат да се оженят? Само защото баща ми е далечен братовчед на семеиството. Заради моя.

— Твоя какво? — София се бе разприказвала, при това така задъхано, че Ета започваше да се чуди дали всъщност не и се иска да сподели, да поговори с някого.

— Баща ми беше никои — отвърна София и прокара пръсти през косата си. — Далечен братовчед на дядо, които насилил някаква проститутка, а когато след време се сетил за нея, я заварил мъртва, а мен — изоставена. Само няколко години по-късно се пропи и си отиде, а дядо ме прибра да ме отгледа, понеже никои друг не желаеше да се нагърби с такава отговорност. Казал, че не може да позволи един истински пътешественик да се затрие. Имам чувството, че миналото ме преследва на всяка крачка. Търпя последиците всеки ден, всяка секунда и не мога да се отърся от тях. Ако се бях омъжила за Джулиън, щяха да престанат да ме сочат с пръст. Щях да си извоювам известно Уважение.

Да, бракът често се оказваше единственото спасение от миналото и произхода за безброи жени в хода на историята. Обществото не им позволяваше да работят, за да подобрят положението си, нито да се издържат сами. Това бе грозна несправедливост — особено спрямо София, която имаше право на бъдеще, на възможности, а вместо това бе затворена в клетката, в която я бе тикнало собственото и семейство.

Ета усещаше, че гневът и се стопява. Притисна ръка към челото си и се опита да осмисли чутото. София се надигна и се зае да развързва връзките на роклята и корсета.

Ета се поколеба за миг, после стана да й помогне.

— Щом имаш кръвна връзка със стареца, а живите пътешественици са толкова малко, защо не обявят теб за наследница на Сайръс?

София завъртя презрително очи.

— Защото преди няколко месеца се роди дете, което е толкова далечен роднина на дядо, че вероятно споделят една-единствена капка кръв. Но се оказва, че е по-достоен кандидат, понеже е момче. И така, малкият Маркъс Аирънуд е наследникът на дядо. Поне засега. Ще трябва да почакам, докато порасне достатъчно, та да преценят дали е пътешественик, или пазител. Ако се окаже второто... е, може би дотогава дядо толкова ще се е отчаял, че току-виж променил правилата.

— Та това е нелепо — възкликна Ета. Мисълта, че София би могла да оглави семеиството и да ги принуди да се подчиняват на волята и, бе краино тревожна, но от друга страна едва ли щеше да се държи по-ужасно от стареца. Беше амбициозна, вярно, а и Ета все още не бе убедена, че не е имала пръст в смъртта на Алис, но не биваше да и отнемат рожденото право само защото бе жена. Никоя жена не заслужаваше такова нещо.

— Това. — София млъкна, изненадана. — Така ли мислиш? Винаги се е правило така, откраи време, но по-големите ми братовчеди се отказаха от правото си, като се ожениха против волята на дядо. Аз съм единствената от моето поколение, която има достатъчно негова кръв, та да мога да предявя някакви претенции, а и със сигурност съм единствената пътешественичка, обучавана лично от него.