Престъпления с неочакван край. Том 2 [bg]

— Затова… Карли е разстроена. Нали разбираш.

Райм сви рамене — един от малкото жестове, които му бяха разрешени, след като преди години злополука на едно местопрестъпление го остави с парализирани крайници.

Райм постави единствения си подвижен пръст върху сензорния бутон и насочи стола си така, че да застане с лице към Селито.

— Майка ѝ сигурно вече си е у дома. Но ако наистина искаш, нека се обадим на момичето. Така ще се сдобия с някои факти. Нищо не пречи, нали?

— Това е страхотно, Линк. Изчакай.

Едрият детектив отиде до вратата и я отвори.

Какво беше това?

В стаята влезе тийнейджърка, която се огледа срамежливо наоколо.

— О, господин Райм, здравейте. Аз съм Карли Томпсън. Много съм ви благодарна, че ми отделихте време — каза тя.

— А, чакала си отвън — отвърна Райм и отправи язвителен поглед към детектива. — Ако моят приятел Лон беше споделил този факт с мен, щях да те поканя на чаша чай.

— Всичко е наред. Няма нищо.

Развеселен, Селито повдигна вежди и дръпна един стол за момичето.

Тя имаше дълга руса коса и спортна фигура, а гримът по кръглото ѝ лице бе оскъден. Беше облечена като типична мадама от MTV — клоширани дънки, черно яке и ботуши с висока платформа. За Райм обаче най-забележителното нещо у нея беше изражението ѝ: Карли не показа каквато и да било реакция спрямо неговия недъг. Някои хора загубваха ума и дума, други изсипваха порой от безсмислици, трети втренчваха очи в неговите и се държаха като обезумели — сякаш ако хвърлеха поглед към тялото му, това щеше да е най-голямата издънка на хилядолетието. Всяка от тези реакции дразнеше Линкълн Райм по свой собствен начин.

Карли се усмихна.

— Харесва ми украсата — каза тя.

— Моля?

— Гирляндата на облегалката на стола ви.

Райм извърна глава, но не успя да види нищо.

— Там има гирлянда? — попита той Селито.

— Да, не знаеше ли? И червена панделка.

— Господи! Това трябва да е дело на помощника ми — измърмори ядосано Райм. — Но съвсем скоро може да стане бивш помощник, ако се опита да направи още нещо подобно.

— Не бих безпокоила господин Селито, нито пък вас, ако… — прекъсна го Карли. — Не бих безпокоила никого, но е толкова странно мама да изчезне ей така. Никога не го е правила.

— В деветдесет и девет процента от случаите всичко се дължи на някакво недоразумение — отбеляза Райм. — Затова нека да изключим думата „престъпление“. Все пак са изминали само четири часа, нали? — Той отново хвърли поглед към Селито. — За мен това все още не с „случай“.

— Не и когато се отнася за мама — уверено каза момичето. — Ако не друго, на нея може да се разчита.

— Хм. — Райм притвори очи и изстреля първия си въпрос:

— Кога разговаря с нея за последен път?

— Около осем часа снощи, струва ми се. Щеше да прави тържество на следващия ден и затова съставихме план. Аз трябваше да се отбия тази сутрин, а тя да ми даде списък за пазаруване и пари. Двамата с Джейк, приятеля ми, щяхме да отидем да напазаруваме и да се помотаем.