Последната миля [bg]

— Как се казваш?

— Защо? Каниш се да ме глобиш за неправилно паркиране ли? — попита арогантно онзи.

— Не, просто искам да знам с кого си имам работа.

— Казвам се Кайл, глупако. И между другото, не ми пука, че си фебереец. Това не означава нищо тук. — Разтвори якето си и показа пистолета си. — Не е зле да знаеш, че тук всички сме въоръжени.

— Добре, Кайл, ако искаш да се биеш с него, ще трябва да установим някакви правила.

— Правила? — изсумтя Кайл. — Какви…

— Затваряй си устата! — изрева Декър, вече изгубил търпение.

Кайл замръзна.

Декър си пое дъх, за да се успокои, и се опита да си представи, че е сам, а не стои пред шепа отрепки. Извади пистолета си и каза:

— Правило номер едно: ако някой извади пистолет, ще те прострелям в топките. Правило номер две: трябва да изразиш доброволното си устно съгласие с това, което ще чуеш. — Декър включи видеото на телефона си. Вдигна го така, че да попадне в кадър, и заяви: — Независимо от изхода на схватката никой от вас няма да повдига каквито и да било обвинения срещу господин Марс. Ако някой от вас загуби живота си, оцелелите няма да повдигнат граждански или наказателни искове срещу господин Марс.

— Ти майтапиш ли се? — попита Кайл.

— Нали нямаш проблем да приемеш тези условия?

— Може да имам.

— Нали реши, че е пъзльо? — Декър поднесе телефона си към Кайл. — Трябва да кажеш: „Съгласен съм“.

Четиримата му приятели го погледнаха с очакване. Той отвърна троснато:

— Съгласен съм.

Останалите се спогледаха и последваха примера му един след друг.