Дявол в синя рокля
- Автор: Мосли Уолтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дявол в синя рокля». Краткое содержание книги:
— Не искаш още от същото лекарство, нали, скъпа? — питаше я Олбрайт. Дафне се изплю в лицето му и той я сграбчи за гушата. — Не получа ли тези пари, да знаеш, ще ми достави изключително удоволствие да те удуша!
Обичам да мисля за себе си като интелигентен човек, но понякога действам изцяло под напора на чувствата. Когато видях, че белият мъж души Дафне, аз полека открехнах прозореца и се промъкнах в стаята. Изправих се бавно с пистолет в ръка, но ДеУит ме усети още преди да успея да се прицеля в него и се извъртя с момичето пред себе си. Когато ме видя, той я запрати на една страна, а самият се хвърли зад дивана. Ръката ми се раздвижи да натисне спусъка, но в този момент Джопи се хвърли към вратата. Това ме разконцентрира за миг; стъклото зад мен гръмна с трясък слял се с изстрела на Олбрайт. Докато търсех прикритие зад един фотьойли, видях пистолета в ръката на Олбрайт.
Още два изстрела проехтяха и куршумите пронизаха гърба на дебелия фотьойл. Ако не бях се проснал ниско на пода щяха да ме пронижат.
Дочух плача на Дафне, но в момента не можех да направя нищо за нея. Боях се най-вече Джопи да не ме изненада отзад, така че се придвижих в един ъгъл, все така скрит. Надявах се от новото място да държа едновременно под око Олбрайт и прозореца, през който евентуално би се опитал да се промъкне Джопи.
— Изи? — повика Олбрайт.
Не казах нищо.
Изчакахме така две или три минути. Джопи още не се появяваше. Това ме тревожеше и започнах да се чудя откъде ли другаде може да се промъкне. Докато обаче се оглеждах наоколо долових някакъв шум, сякаш ДеУит се бе търкулнал. Последва глух тътен и фотьойлът падна назад. Беше захвърлил лампата, която се бе намирала зад гърба му. Лампата се разби с трясък. Стрелях по предполагаемото място където се криеше, но го зърнах да се надига няколко фута по-напред; пистолетът му беше прицелен в мен.
Чух изстрела и още нещо, което ми се стори почти невъзможно: ДеУит Олбрайт изгрухтя от болка.
После видях Плъха! С димящ пистолет в ръката!
Беше влязъл в стаята през врата, откъдето бе избягал Джопи.
Нови изстрели изтрещяха. Дафне запищя. Скочих да я прикрия с тялото си. Трески се разхвърчаха от стените и видях Олбрайт да се хвърля през един прозореца на другата стена на стаята.
Плъха се прицели, но пистолетът му засече. Той изпсува, захвърли го и измъкна един револвер с къса цев от джоба си. Изтича до прозореца, но в този момент дочух как изрева двигателят на кадилака; гумите изстъргаха в чакъла преди Плъха да успее да изпразни барабана револвера.
— По дяволите! — изрева той. — По дяволите! По дяволите!
Студена полъх на вятъра през разбития прозорец облъхна телата ни с Дафне.
— Изи, ударих го! — Плъха ми се хилеше с всичките си 32 позлатени зъба.
— Плъх — успях само да промълвя.
— Не се ли радваш да ме видиш, Изи?
Изправих се и сграбчих дребния мъж в прегръдките си. Прегърнах го така, както бих прегърнал жена.
— Плъх — повторих само.
— Хайде, авер, трябва да донесем приятелчето ти в стаята. — И той рязко кимна към вратата, през която бе влязъл.
Джопи лежеше на пода в кухнята. Ръцете и краката му бяха вързани зад него с шнур. От темето на плешивата му глава се стичаше гъста кръв.
— Нека го пренесем в другата стая — каза Плъха.
Пренесохме го до креслото и Плъха го завърза за него. Дафне се уви в някакво одеяло и се сви в края на дивана. Напомняше на уплашено котенце при първия си Четвърти юли.
Плъха беше засмян до уши.
Джопи се потеше целият, кървеше, и ни гледаше втренчено. Дафне бе забила очи в пода.
— Пуснете ме — изскимтя Джопи.
— Затваряй си плювалника, авер — сряза го Плъха и Джопи се укроти.
— Мога ли да се облека? — запита с надебелял език Дафне.
— Разбира се, сладур — отвърна Плъха. Веднага щом като свършим работата си.
— Каква работа? — попитах го.
Плъха се извърна и положи ръка върху коляното ми. Толкова хубаво беше да съм жив и да усещам докосването на друг човек.
— Мисля, че двамата с теб заслужаваме нещичко за всичките тия главоболия, нали, Изи?
— Ти имаш половината от всичко, което съм заработил, Изи.
— Не, човече — каза той. — Не ми трябват парите ти. Искам дял от от тортата на нашата хубавица Руби, дето си седи тук на дивана.