Цар Плъх

— Здрасти, друже — посрещна го полковникът весело. — Беше ли при Мак?

— Да. Добре изглежда. Дори се впрегна, че съм му викал „старче“.

— Отърва кожата значи. — Ларкин се пресегна под леглото и извади едно канче. — Имам изненада за теб!

Отвори канчето и му показа малко парче кафява пихтиеста маса.

— Господи боже мой! Блачанг! Откъде го намери!

— Свих го, разбира се.

— Ти си гений, полковник. Странно как не го подуших. — Питър Марлоу се пресегна и си взе малко. — Ще ни стигне за няколко седмици.

Блачангът бе местен деликатес и се приготвяше лесно. В подходящо време отиваш на брега и събираш с мрежа хилядите дребни морски обитатели на крайбрежните води. Заравяш ги в застлана с водорасли яма, после ги покриваш пак с водорасли и забравяш за съществуването им. Когато след два месеца разровиш ямата, животинчетата са се разплули на воняща каша, от която можеш да получиш удар и обонянието ти излиза от строя поне за седмица. Навеждаш се и без да си поемаш дъх, изгребваш кашата. След това я изпържваш, но гледаш на всяка цена да стоиш откъм вятъра, тъй като иначе рискуваш да се задушиш. Щом изстине, оформяш я на блокчета и я продаваш на баснословна цена. Преди войната по десет цента кубчето, сега — може би десет долара за бучица. Защо е деликатес ли? Защото това е чист протеин. А и най-мъничкото късче дава аромат на цяло канче ориз. Разбира се, от него лесно се хваща дизентерия, но ако е отлежал добре и ако е приготвен по правилата, а мухите още не са го оплюли, тогава всичко е наред.

Но кой обръща внимание на тия работи. В случай като този просто казваш: „Ти си гений, полковник!“, сипваш си малко в ориза и му се наслаждаваш.

— Ще занесеш едно парченце и на Мак, нали?

— Естествено. Но той сигурно ще мрънка, че не е добре опържено.

— Мак ще мрънка, ако ще да е идеално… — Ларкин спря насред изречението. — Хей, Джони — извика той на високия мъж, който минаваше покрай тях, помъкнал на връвчица проскубан помияр.

— Искаш ли малко блачанг, друже?

— Ти как мислиш?

Дадоха му малко късче, увито в бананов лист, и си поговориха за времето и за кучето му. Джон Хокинс го обичаше повече от всичко на света. Делеше храната си с него — какви ли неща само не яде едно куче! Дори спеше с него. Роувър бе верен приятел. С него човек се чувстваше някак по-спокоен.

— Искате ли да направим един бридж довечера? Аз ще доведа четвърти — предложи Хокинс.

— Тая вечер не мога — отвърна Питър Марлоу и уби една муха.

— Ще извикам Гордън от съседната барака — излезе от затруднението Ларкин.

— Чудесно. След вечеря, нали?

— Става. До довечера.

— Благодаря за блачанга — каза Хокинс и си тръгна, а Роувър щастливо джафкаше до него.

— Да пукна, ако знам как успява с една дажба да изхрани и себе си, че и това псе — каза Ларкин. — А още по-чудно ми е как все още някой не го е направил на яхния?

Питър Марлоу разбърка ориза, за да го смеси по-добре с блачанга. Изпитваше огромно желание да сподели с Ларкин тайната си. Но беше твърде опасно.