Цар Плъх

Питър Марлоу излезе и се нареди на опашката. Ориза го сипваше Рейлинс. „Добре — помисли той. — Значи днес можем да бъдем спокойни.“ Рейлинс бе човек на средна възраст, но вече плешив. Преди войната работел като заместник-директор на Сингапурската банка и, подобно на Юърт, се числял към Малайския полк. В мирно време било истинско удоволствие да си офицер от Малайския полк. Непрекъснато се устройвали балове, играели крикет и поло. Въобще, ако човек искал да го уважават, трябвало да бъде в полка. Рейлинс отговарял за снабдяването и неговата специалност били банкетите. Когато го мобилизирали и му дали автомат, а после му заповядали да преведе взвода си през пътя и да влезе в бой с японците, той изгледал полковника и се изсмял. Работата му била да води банкови сметки. Но смехът не помогнал и Рейлинс строил двадесетте мъже, неопитни като самия него, и ги повел с маршова стъпка по пътя. Марширували така, докато внезапно двайсетимата станали трима. Тринадесет били убити за миг из засада. Четирима били само ранени. Те лежали насред пътя и крещели от болка. На един му била откъсната ръката и той тъпо зяпал чуканчето, събирал кръвта в единствената си шепа и се опитвал да я върне в тялото си. Друг се смеел в захлас, смеел се и натъпквал вътрешностите си обратно в зейналата дупка. Рейлинс зашеметено гледал как един японски танк наближава и картечниците му бълват огън. После танкът отминал и от четиримата ранени по асфалта останали само петна. Обърнал очи към другите трима живи — сред тях бил и Юърт. Те също вперили очи в него. После хукнали през джунглата, обезумели от страх. И скоро се изгубили. Тогава той останал сам, сам в нощта, пълна с ужас, пиявици и шумове. От смъртта го спасило едно местно дете, което го намерило да бръщолеви несвързано и го завело до близкото село. Рейлинс се вмъкнал в сградата, където били затворени останките от някаква военна част. На другия ден японците разстреляли по двама от всеки десет души. Той бил сред щастливците. След време ги натоварили на един камион и ги закарали във военнопленнически лагер, където Рейлинс отново намерил своите другари. Но не могъл да забрави приятеля си Чарлс, онзи, който се опитвал да си натъпче обратно вътрешностите.

Голяма част от времето му минаваше като в мъгла и той за нищо на света не можеше да разбере защо е в този лагер, защо не си е в банката при своите подредени ясни цифри. Но в едно отношение в Чанги нямаше равен на него — успяваше да раздели какво да е количество ориз на абсолютно равни части. До последното зърно.

— А, Питър — каза Рейлинс, докато му сипваше дажбата, — ти познаваше Чарлс, нали?

— Да, да, много свястно момче.

Питър Марлоу не го познаваше. Никой не го познаваше.

— Как мислиш, дали е успял да си прибере вътрешностите? — попита Рейлинс.

— О, да. Разбира се.

Питър Марлоу се отдалечи с канче в ръка, а Рейлинс се обърна към следващия:

— А, отец Гроувър! Ама че горещина е днес! Вие познавахте Чарлс, нали?

— Да — отвърна отецът, без да откъсва поглед от ориза. — Сигурен съм, че е успял, Рейлинс.

— Виж, това е добре. Радвам се да го чуя. Много е неприятно да ти излязат вътрешностите, просто ей така, изведнъж.