Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
— Принстън — произнесе тя на глас и се насочи към гишето, където срещу седем долара си купи еднопосочен билет. Бездруго все си обещавам да се върна в колежа, каза си тя и тръгна към рампата, извеждаща при влаковете. Нима това не бе най-естественият начин да осъществи намерението си? В края на краищата кога тя, Маги Фелър, бе вършила нещо по обичайния начин?
В два сутринта Маги се озова в студентското градче. Мускулите на гърба й бяха се схванали от тежката раница, ръцете си чувстваше изтръпнали от влаченето на торбата с дрехите, но се стараеше да върви с бърза крачка, когато се вля в тълпата студенти по тротоара, изпънала рамене назад, вирнала глава, сякаш знаеше точно накъде се е запътила.
Беше слязла от влака насред огромен паркинг, осветен от студения блясък на безброй неонови лампи. Паниката я накара да се озърне и ето че видя студентите — или поне на такива приличаха, — те без колебание пресичаха перона, спускаха се към тунела. Последва ги в подлеза под релсите, после нагоре от другата страна, където бе спрял друг, по-малък влак. Купи си билет от кондуктора и след две минути пристигна в студентското градче.
По стръмния път нагоре по хълма Маги внимателно разгледа доскорошните си спътници — връщат се от коледната ваканция, прецени тя по дочутите разговори и количеството багаж. Очевидно момичетата не държаха особено на прическата, но пък дрехите на всички сякаш бяха купени от „Абъркромби и Фич“. Най-тежкият грим се свеждаше до блясък за устни, преобладаваха професионално изтърканите джинси в комплект с пуловер или ватирана блуза, връхни дрехи в цвят „Сахара“, над които се виждаха безброй пластове шапки, шалове, ръкавици и зимни ботуши. Е, повече няма да се чудя на Роуз, каза си Маги и се зае мислено да прегледа гардероба си. Пуловерче над пъпа, май не. Кожени панталони, пак не. Комплект пуловерче и жилетка от кашмир? Определено да, стига да имах нещо такова, рече си тя и потръпна от студения вятър, облъхнал голата й шия. Нужен й бе шал. Освен това се нуждаеше и от цигара, макар че от тия момичета май нито едно не пушеше. Може би заради студа, а може би просто не пушеха. Може би защото нито едно от момичетата, снимани в рекламите на „Абъркромби и Фич“, не пушеше. Маги въздъхна и се присламчи до една оживена групичка с желанието да се сдобие с повече информация.
— Не знам — изкиска се едно от момичетата тъкмо когато отминаха дъските за съобщения, покрити с всевъзможни обяви — от филми и концерти до китари на старо. — Реших, че ме харесва, и му дадох телефона си, досега не се е обадил.
Ами значи не те харесва, глупачке — мислено й отвърна Маги. Който те харесва, ти се обажда. От просто по-просто. Нима това бяха тъй наречените умни момичета?
— Защо ти не му се обадиш? — предложи една от приятелките.
Да бе, не се стърпя Маги, която не бе звъняла на мъж, откакто на тринайсетгодишна възраст се отказа от номерата по телефона. А може и знаме да развееш пред стаята му, в случай че не е схванал намека.
Групата спря пред четириетажна сграда с тежка дървена врата. Едно от момичетата свали ръкавиците си и набра кода. Вратата се отвори и Маги се вмъкна заедно с останалите.
Озова се в нещо като общо помещение. Тук имаше пет-шест канапета, покрити с крайно държелива синя материя, няколко маси, с нахвърляни отгоре вестници и списания, телевизор, по който вървеше „Животът е прекрасен“ — пълна лъжа според скорошния опит на Маги. В отсрещния край се виждаше стълбище, което вероятно водеше към индивидуалните стаи… а шумът подсказваше, че тук-там се вихри по някое парти. Маги пусна багажа си на земята и усети иглички да се забиват в пръстите й заради притока на кръв. Успях да вляза, каза си тя победоносно, но и с известна тревога от необходимостта да измисли каква да е следващата крачка.
Момичетата затропаха по стълбите нагоре, тромави като стадо слончета с тия тежки ботуши. Маги ги последва до банята.
— И като му се обадя, какво да му кажа? — с умолителен тон питаше непотърсеното момиче.
Маги изчака да излязат, след което пусна топлата вода и изми от лицето си остатъците от грим. Върза косата си на опашчица, както правеше навремето Роуз (предпочитаната прическа в Принстън според досегашните й наблюдения), сложи си дезодорант, пръсна си малко парфюм и изплакна устата си с вода. За да изпълни следващата част от плана, трябваше да изглежда възможно най-добре, с оглед на наскоро преживяното, разбира се.
После се върна в общото помещение и се огледа внимателно. Ако оставеше торбите зад канапето, имаше ли опасност някой да ги открадне? Не. Всички тук разполагаха с достатъчно дрехи, прецени Маги и се настани на фотьойла в ъгъла, прегърна коленете си с ръце, ококори очи и зачака.