Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
— Пак ли? — попита Роуз и протегна ръка да вземе бележката от учителката на Маги.
Зачете се, а Маги тръгна напред, към алеята зад училището, която щеше да ги отведе у дома.
— Маги, не можеш да хапеш хората — извика Роуз.
— Тя започна — сърдито отсече по-малката сестра.
— Няма значение — махна с ръка Роуз. — Не помниш ли какво ти каза мама? Трябва да се научиш да си служиш с думи.
Тя побърза да настигне сестра си, колкото и дай убиваше тежката раница.
— Потече ли кръв?
— Ако госпожица Бърдик не гледаше, можех да отхапя цялото парче — похвали се Маги.
— Как ти дойде на ума да й захапеш носа?
Маги стисна устни още по-здраво.
— Тя ме вбеси.
— Маги, Маги, Маги — поклати глава Роуз, имитирайки тона на майка им. — Какво ще правим с теб?
Маги завъртя очи, после погледна сестра си.
— Ще ме накажат ли?
— Не знам.
— Утре у Меган Съливан има парти с преспиване.
Как тъй ще забрави за празненството, та Маги от цяла седмица държеше в готовност розовото куфарче „Барби“.
— Взе ли книги от библиотеката? — попита Роуз и в отговор Маги извади „Лека нощ, Луна“ от раницата си. — Но това е детска книжка.
Маги се озъби на сестра си. Чудесно знаеше, че книжката е за най-малките, но пет пари не даваше.
— Лека нощ, ръкавички, малки мои сестрички. Лека нощ, луна, и на хората по цялата земя — прошепна тя и припна по пътеката.
Пътеката свършваше зад къщата на Макилхейни. Двете обиколиха край басейна, минаха през предния им двор, после пресякоха улицата към тяхната къща — същата като на Макилхейни и останалите по улицата. Двуетажна, с три спални, фасада от червени тухли, черни капаци на прозорците и четвъртити морави отпред, все едно взети от детска книжка за оцветяване.
— Изчакай — извика Роуз, макар че Маги дори не се обърна, пресече и се спусна по чакълената алея към вратата. — Не бива да пресичаш сама! Трябваше да изчакаш да те хвана за ръка!
Маги не й обърна внимание, бързаше напред и се правеше, че не чува.
— Мамо! — извика тя, като остави ключа си на плота и се опита да подуши какво има за обяд. — Ей, мамо! Прибрахме се!
Роуз влезе след нея и пусна раницата. Къщата бе притихнала, тъй че тя и сама се сети, че майка им я няма.
— Колата й не е тук! — задъхано докладва Маги. — Погледнах и под магнитната ябълка, няма бележка.
— Може да е забравила, че ще се приберем толкова рано.
Само че същата сутрин Роуз сама бе напомнила на майка си. Беше се прокраднала в затъмнената спалня. „Мамо? Чуваш ли ме, мамо?“ — беше прошепнала. Тогава й бе казала, че ще се приберат по-рано, но майка й само кимна, без да отвори очи. „Бъди добро момиче, Роуз, грижи се за малката си сестричка“. Думи, които й казваше всяка сутрин — когато изобщо проговаряше.
— Не се тревожи — каза Роуз на сестра си. — До три часа ще се върне. — После взе ръката й, защото Маги изглеждаше разтревожена. — Ела, ще ти направя нещо за обяд.
Роуз приготви яйца, което беше хубаво, макар че не биваше, защото не им бе позволено да включват печката.
— Не се тревожи — каза Роуз на Маги. — После ще провериш дали съм я изключила.
Стана един и половина. Маги поиска да прекоси двора и да иде да си играе с Натали в тяхната къща, но Роуз реши, че по-добре ще е да останат да изчакат майка им да се прибере. Затова седнаха пред телевизора и половин час гледаха анимационни филмчета (по избор на Маги), после серия от образователната програма „Улица «Сезам»“ (по избор на Роуз).
В три часа майка им още не се беше прибрала.
— Сигурно е забравила — каза Роуз, макар че и тя започваше да се безпокои. Предишния ден бе подслушала разговор на майка си по телефона. „Да! — крещеше тя на някого. — Да! — Роуз се бе доближила до затворената врата на спалнята и бе прилепила ухо. От месеци не бе чувала майка си да говори, тя само бъбреше нещо в сънлив унес. Сега обаче майка й крещеше, всяка дума изговаряше ясно и отчетливо: — Да. Вземам го. Лекарството. За Бога, престани! Остави ме на мира! Добре съм! Добре!“
Роуз затвори очи. Майка й не беше добре. Тя го знаеше, знаеше го и баща й, а вероятно и човекът отсреща, на когото майка й крещеше.
— Всичко е наред — за пореден път повтори тя на сестра си. — Можеш ли да потърсиш червеното бележниче на мама? Трябва да се обадим на татко.
— Защо?
— Просто го намери, ще можеш ли?
Маги тичешком се върна с бележничето. Роуз откри служебния номер на баща си и внимателно го набра.