Аз, детективът-нобелист
- Автор: Спиров Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Аз, детективът-нобелист». Краткое содержание книги:
За първи път се качвах на такова превозно средство и се почувствах малко несигурно, когато се издигнахме и не виждах нито крила отстрани, нито пропелер отгоре. Но не ми остана време да се притесня сериозно — след малко над нас се появи самолетът с гостоприемно отворен товарен люк. Том с рязък тласък издигна совалката още малко и меко я спусна на пода, докато плъзгащите се капаци на люка се затваряха. Посрещна ни трийсетинагодишна мулатка на име Уонда, която ни се представи като координатор на екипа, и ни въведе в малкия салон на командния пункт. Отнесоха Ян в медицинския сектор и Лио поиска да му разкажа какво съм открил, но аз му казах, че първо трябва да си прегледам пощата и оставих разказа на Акико.
Още с отварянето на писмото от Франк забелязах, че е изпратено съвсем скоро, може би дори след „закуската“ с Тофик хан и се запитах как ли той е знаел за него отнапред. Зачетох се внимателно, но почти цялото бе поредица от самообвинения в какви ли не грехове, сред които горделивостта и лековерието бяха най-безобидните. Чак накрая бе изложил същността:
Когато се разчу, че съм се класирал в екипа на Сънпоулз, ме покани на аудиенция патер Николаус Фрайлих, високопоставен духовник от монашеския ни орден „Дьолингер“ (ето откъде идваше паролата!) и след като взе от мен обет за мълчание, ме запозна със свръхсекретния проект за изпращане на мисионерска експедиция при вентианите. Той поиска да използвам възможностите си като сътрудник в Сънпоулз, за да сътруднича на проекта, като извърша някои изчисления. „Нямаме средства за толкова мощни компютри, и с ваша помощ ще ускорим нещата с години“ — така обясни искането си и аз се почувствах поласкан, Боже мой! А тайната била необходима, за да не узнаят във Ватикана за проекта ни и да не ни изпреварят. Никога няма да си простя, че се хванах на тази съшита с бели конци уловка!
Така през цялото време, докато бях сред вас, мислех, че работя и за делото Божие. Само веднъж изпаднах в смут, когато схванах, че това, върху което работя, може да бъде и оръжие с огромна разрушителна сила. Тогава за първи път си позволих да поискам допълнителна разяснения от патер Фрайлих. Отговори ми, че това е необходимо за противометеоритната защита на космическия кораб. Успокоих се, още повече, че той добави: „Ти вече почти свърши онова, което се очакваше от теб, и за награда ще бъдеш включен в мисията, ако пожелаеш“. И наистина, дълго време не ме възлагаха нови задачи. Но преди няколко дни… Накратко, трябваше да изчисля удар върху обект, чиято орбита има същите параметри като земната, но схванах това едва след като изпълних задачата! Тогава пак потърсих патера и разбрах, че преди няколко седмици той внезапно починал. Поисках да ме свържат с настоятеля на ордена, но той бе тежко болен и говорих с неговия заместник, който пък не беше в течение на подробностите по проекта и знаеше единствено, че работата по него вече привършвала. Каза, само да отида в седалището на ордена, за да ми връчи поръчението за мисията, затова и заминах по-рано. Но съмнението продължаваше да ме гложди и докато пътувах, си спомних, че когато се обадих на патер Фрайлих, получих отговора му не от канцеларията на ордена, а от някакъв абсолютно непознат адрес. Затова реших да проверя как стоят нещата. Послужих си с хакерския арсенал, да ме прости Господ, и проникнах в този адрес. Оказа се някаква лаборатория по северните склонове на Хималаите, но какво се готви там, Боже мой…
Те са направили бойна станция на един астероид и оттам ще обстрелват Земята с йонно оръдие, и първата им цел е Сънпоулз! И аз съм виновен за това!
Следваха идентификационните данни на астероида и кодовете за достъп в компютрите на лабораторията. Писмото завършваше така:
Реших да се изповядам и веднага след това да известя властите, но за всеки случай оставям това писмо на отложено изпращане. Всяка сутрин ще препотвърждавам отлагането. В най-добрия случай няма и да разбереш за него.
Сбогом, приятелю, и дано Бог спаси душата ми!
Въздъхнах и погледнах през илюминатора. Летящото чудовище се готвеше да кацне в Сънпоулз.
— Нека почетем паметта на Франк ван Доорен — прекъснах аз разказа на Акико. — Той, светла душа и велик наивник, е бил подведен, но е осъзнал това, макар и късно. Разкрил е леговището им и те са го ликвидирали…
Тя веднага се хвана за думите ми: — А вие защо не съобщихте на Пит от самото начало, че подозирате Франк?
— Нали ви казах вече, за да не бъде предубеден, професорът сигурно ще се съгласи с мен.
— Не ме познаваш достатъчно, Лио.
— Сега така говорите, но не знаете кои бяха другите заподозрени!