Аз, детективът-нобелист

Както се полага, първо имаше историческа справка. Уйгурите — древен народ, още преди две хиляди години създали своя държава и писменост (очевидно руните, с които бе нашарен самолетът). Били много напредничави и първи в Централна Азия се запознали с християнството, дори един от тях бил изпратен от някакъв китайски император за посланик в Рим по времето на Марко Поло. В етнографския обзор се споменаваше, че пиели кобилешко мляко — ето каква беше работата с напитката ми. Къде ли бях срещал подобно нещо, а, да, в един исторически филм за прародината на българите, която също беше някъде в Средна Азия. Мина ми през ума, че двата малки народа удивително си приличат по желанието да изтъкнат колко велики са били в миналото. По-нататък обаче сходствата се губеха. Уйгурите не участвали в преселението на народите, защото били миролюбиви и нямали завоевателни стремежи. Горе-долу по времето, когато европейска България се възмогвала, техните земи били завладени първо от монголите и други по-войнствени племена, а векове по-късно били разделени между двете империи, руската и китайската. Проспектът завършваше с нещо като декларация за независимост, която започваше с дълга ламентация за тегобите на милионите съотечественици под китайско владичество, следваше прочувствена благодарност към братския казахски народ, който дал възможност на уйгурите да възстановят държавността си и накрая се изразяваше увереност в скорошното „възсъединяване на древното племе“. За разлика от другите текстове, този беше подписан: — от хан Тофик Гамари, избран за „нойон на уйгурския народ“. Под линия се обясняваше, че „хан“ било равностойно на кралска титла, а „нойон“ значело „предводител“. Имаше и снимка — Тофик хан беше сравнително млад мъж с характерната скулеста физиономия, облечен във вече познатата ми униформа с множество пискюли и по двете рамене. Това очевидно трябва да беше мистериозният кандидат-спонсор на Ян. На задната корица бе отпечатана карта на Уйгуристан, като почти цялата му територия беше защрихована. В легендата пишеше, че това са земите, анексирани от Китай. Съвременната държава бе миниатюрна, не по-голяма от Род Айлънд.

След кратък — нямаше и половин час — полет самолетът зависна над планинската котловина, където бяха разкопките на Ян, двигателите му изреваха форсирано и той се спусна вертикално и не тъй плавно, както бе излетял. Изчакахме прахолякът да се слегне, пилотите отново се изпънаха церемониално от двете страни на вратата-стълба и аз слязох по нея с нелепото чувство, че пред мен е постлан червен килим. В първия момент мястото ми се стори непознато, докато съобразя, че липсват многобройните каравани и палатки, които миналата година подслоняваха членовете на експедицията. Сега бяха останали само двете постройки, сглобяемата работна барака и бунгалото встрани от нея. Пред вратата на бунгалото видях Ян, а до него — госта му, не в униформа, а с подходящ за климата туристически екип. Церемониалът по представянето беше пределно кратък и веднага се отправихме към пикника.