Обичай ме
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме». Краткое содержание книги:
Току-що завършила колеж, в навечерието на сватба, която ще й осигури безоблачен и богат живот, тя изобщо не подозира, че мечтаният пръстен с диамант ще се окаже безкрайно далеч от ръката й.
Вместо на изискано коледно парти, тя попада в изкърпено като стари джинси самолетче, управлявано от страхотно привлекателния, но и страхотно арогантен развейпрах Харлан Бойд — олицетворение на всичко, което тя ненавижда у мъжете. Но защо й е толкова трудно да се откъсне от прегръдките му? Ще успее ли разглезената и твърдоглава Сейдж наистина да хване юздите на собствения си живот и да го насочи в посоката, която й нашепва сърцето?
Сейдж отиде в банката и изтегли всичките си спестявания. Сумата не беше кой знае колко голяма, но щеше да й позволи да преживее известно време без да гладува. Докато тя се занимаваше с делата си, Харлан замина за някъде, а по-късно се върна в апартамента пеша.
Само след няколко часа вече бяха на път. Тръгнаха на юг от Остин и тя го помоли да шофира, защото беше прекалено изнервена и развълнувана, за да се концентрира върху пътя. Сега, когато всички стари връзки бяха прекъснати, когато намеренията й бяха окончателно оформени в главата й, а планът вече бе в ход, тя бе обхваната от силен изблик на енергия и възторжен ентусиазъм.
Изминаха няколко мили, преди да се сети да го попита за караваната му. Наложи се да я оставят в града, защото не можеше да бъде закачена за колата й, която нямаше теглич.
— Оставих я при един приятел — каза й Харлан. — Той притежава бензиностанция. Каза, че мога да я оставя зад сградата.
— Сигурен ли си, че ще я намериш там, когато се върнеш?
Той се намръщи.
— Казах ти, че ми е приятел. Работихме заедно на една и съща нефтена платформа в морето. Все едно, че сме били заедно на война.
— Ами камионетката? Да не би просто да си я изоставил край пътя?
— Няма да е голяма загуба, нали? Не, продадох я за двеста долара.
— Двеста долара? Кой идиот ти даде двеста долара за оная купчина вехто желязо?
— Един вехтошар.
— О! — Усмихнаха се един на друг. Той отново прикова поглед в пътя. Сейдж попита: — Само в нефтодобивната индустрия ли си работил?
— Да, най-вече.
Тя зачака за по-подробно обяснение. Такова обаче не последва. Потайната му сдържаност я раздразни, но тя продължи да настоява.
— Ако ти се наложи да попълниш някакъв формуляр, какво ще напишеш в графата занятие?
— Никога не попълвам формуляри.
— Но ако все пак ти се наложи?
— Няма.
— Харлан! — В гласа й се долавяха нотки на безсилие. — Просто си представи, че ти се наложи.
Той въздъхна.
— Добре, де. Предполагам, ще напиша, че съм професионален механик. Ако някой има проблем, отивам и го отстранявам.
— Някой! Искаш да кажеш, който и да е.
Да, ако взаимно си допаднем и ако преценя, че мога да помогна по някакъв начин.
— Значи, постоянно издирваш хора, които имат проблеми.
Той само сви рамене. Очевидно никак не му се говореше за това.
— Да, предполагам, че може и така да се каже. Миналата година срещнах Чейс в Хюстън и веднага го харесах. Симпатията ни беше взаимна. Той ми каза, че компанията му има сериозни затруднения. По онова време имах друг ангажимент, но не го забравих. Отидох в Милтън Пойнт веднага щом се освободих.
— А щом проблемът бъде разрешен…
— И всички останат доволни…
— Ти…
— Премествам се другаде.
— Никакви ангажименти?
— Точно така.
— Никога?
— Никога.
— Хмм.
Тя остана неподвижна за миг, загледана в магистралата, простираща се далеч пред тях. Изведнъж се почувства самотна и подтисната. Той се разделяше с вещите си — каравани, камиони — съвсем лесно, без никакви угризения или сантиментална привързаност. Когато решеше, че е време да замине, той по същия начин изоставяше и хората, с които бе работил — без нито веднъж да се обърне назад. Сейдж се чудеше колко ли жени бе изоставил след себе си — жени, които сигурно още го обичаха.
Тази мисъл помрачи възторженото й настроение и тя пропътува следващите няколко мили, потънала в мълчание.
— Наблизо има закусвалня Деъри Куин — Сейдж посочи с ръка познатия червено-бял знак. — Хайде да спрем. Умирам от глад.
— Сейдж, преди един час спряхме, защото искаше да отидеш до тоалетната. Тридесет минути преди това спряхме, защото искаше да хапнеш нещо сладко.
— Вече е време за вечеря. Нека да спрем и да се наядем, а после ще пътуваме цялата нощ.
— Добре. Но ако все така се подчиняваме на стомаха и на пикочния ти мехур, боя се, че никога няма да стигнем до Долината.
Долината Рио Гранде бе крайната им цел, защото там земеделието бе силно развито. Смятаха, че производителите на памук и цитрусови плодове ще са потенциалните купувачи на напоителната им система.
Заведението беше претъпкано. Трябваше да се наредят на опашка, за да дадат поръчката си.
— Толкова съм гладна, че мога да изям цял кон — мърмореше тя, докато преглеждаше менюто.
— Съжалявам. В менюто не предлагат коне.
Без да се смути от заядливата му забележка, тя продължи:
— Искам един чийзбургер. Голяма порция пържени картофи. Шоколадов шейк. И една порция начос.