Войната на близнаците

— Но на теб не ти се наложи да придумваш мен — прекъсна го твърдо Кризания. — Аз сама избрах да дойда с теб. Решението беше мое!

— Разбира се — отвърна тихо Рейстлин и ръката му се отдръпна.

Въобще не си бе давал сметка, че междувременно е галил нежно кожата ѝ. Изведнъж почувства как кръвта му се раздвижва. Откри, че очите му несъзнателно проследяват извивката на устните ѝ, гладката бяла шия. Внезапно в съзнанието му съвсем ясно проблясна видение, в което брат му я взимаше в обятията си. И си припомни дивото усещане за ревност, което неотдавна бе изпитал.

"Това не бива да се случва! — укори се вътрешно. — Иначе плановете ми ще се объркат напълно..." Той понечи да се изправи, ала Кризания го задържа, взе ръката му и опря буза в нея.

— Не — каза тихо младата жена. Сивите ѝ очи блестяха в кристалната светлина на процеждащите се през листата на дърветата слънчеви лъчи. — Двамата с теб, заедно, ще изменим хода на историята! Ти си по-могъщ от Фистандантилус, а моята вяра е два пъти по-силна от тази на Денубис! Чух молитвите, които Царят-жрец отправи към боговете. И знам къде е грешката му! Паладин ще се вслуша в моя зов и ще откликне на него, както е откликвал и преди. Двамата с теб... заедно... ще променим предначертания край...

Завладяна от страстните си думи, Кризания не откъсваше очи от неговите. Сивото им се бе превърнало в дълбоко синьо, а хладната ѝ кожа бе леко порозовяла. Усещаше учестения ѝ пулс. Долавяше нежността и мекотата на гладката ѝ кожа... и внезапно вече бе на колене до нея. Тя бе в ръцете му. Устата му търсеше нейната, устните му докосваха очите ѝ, шията ѝ. Ароматът ѝ изпълваше ноздрите му, а цялото му тяло бе изгубено в сладката болка на желанието да я притежава.

Младата жена му се отдаде напълно по същия начин, по който се бе отдала и на неговата магия. Рейстлин потъна в мекия килим от нападали листа и я привлече заедно със себе си. Слънчевата светлина в синьото есенно небе го заслепяваше. А самото слънце напичаше тялото му през черната тъкан на робата по също толкова непоносим начин, колкото и изгарящата в душата му болка.

Хладната кожа на Кризания му носеше утеха, устните ѝ бяха като вода за умиращия от жажда странник. Магьосникът се потопи в светлината, затвори очи, позволи си да се изгуби в нея. Ала изведнъж в съзнанието му се появи нечие лице: богиня с тъмна коса и черни очи; ликуваща, тържествуваща, заливаща се от смях...

— Не! — извика Рейстлин. — Не! — отекна викът му още веднъж, докато отчаяно се опитваше да отблъсне Кризания от себе си.

Изправи се разтреперан и замаян.

Слънчевата светлина го ослепяваше. Откри, че не може да си поеме дъх от жегата. Спусна качулката си и застина, опитвайки да дойде на себе си.

— Рейстлин! — Кризания увисна на ръката му.

Гласът ѝ бе изпълнен със страст. Докосването ѝ, макар да обещаваше освобождаване, само изостри болката му. Решимостта му отново започна да се пропуква. Нещо в него бе на път да се разкъса.