Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Докато го правех, забелязах нещо на пода в краката си. Беше малък бележник джобен размер с червена подвързия. Разгърнах го набързо и видях, че е изписан до половината със ситен почерк, а от вътрешната страна на подвързията прочетох името „К. Кийн“.
А, Кийн. Огледах се из учителската стая, но новия учител по английски го нямаше. Затова прибрах бележника в джоба, с намерението по-късно да го върна на Кийн. Грешка, както се оказа. Все пак знаете какво казват за хората, които подслушват на чужди врати.
Всеки учител си ги води — бележки за учениците, бележки за графика и дежурствата, бележки за случки, важни и маловажни. По бележника може да се съди за учителя точно толкова, колкото и по чашата му: бележникът на Грахфогел е спретнат, с различни цветове на страниците, който сякаш призовава за ред; Кити има сериозен на вид дневник джобен формат; Дивайн — внушително черно томче с малко бележки в него. Скуунз използва все същите зелени тетрадки от 1961 година насам, Обединените нации имат бележници, раздавани безплатно от Християнската асоциация, Пеърман разнася купчина листчета с причудливи форми, които събира в използвани пликове за писма.
След като бях отворил бележника, не можех да устоя на изкушението да надникна в записките на Кийн и докато се усетя, че не бива да ги чета, вече се бях увлякъл.
Разбира се, знаех, че човекът е писател. Дори изглежда така: притежава тихото самодоволство на страничен наблюдател, който се наслаждава на видяното, защото знае, че няма да се задържи дълго. Учуди ме колко много вече бе видял — дрязгите, съперничеството, малките тайни от живота на Стаята на учителя. В бележника имаше страници, изписани от горе до долу с толкова ситни букви, че почти не се четяха: бележки върху отделни хора, скечове, дочути изказвания, слухове, истории, новини.
Преглеждах страниците, като напрягах очите си да разшифровам ситния шрифт. Споменаваха се Фалоугейт, фъстъците, фаворитите. Имаше и малко училищна история — видях имената на Снайд, Пинчбек и Мичъл редом до сгъната изрезка от вестник, разказваща онази тъжна история. До тях — ксерокопие на официална училищна снимка на „Сейнт Осуалдс“, цветна фотография от спортен празник на някакво друго училище — момчета и момичета, насядали с кръстосани крака на тревата — и лош портрет на Джон Снайд с вид на престъпник, както изглеждат повечето хора на вестникарските снимки.
Видях още няколко страници, изпълнени с рисунки, предимно карикатури. Тук беше директорът, строг и с ледено изражение, представен като Дон Кихот редом с Бишъп — Санчо. Тук беше и Боб Стрейндж, хибрид между човек и компютърен терминал. И моят Андертън-Пулит беше там с очила и шлем на летец, и Найт, чието увлечение по новата му учителка бе безмилостно разкрито; госпожица Деър, изобразена като старомодна очилата учителка, до която седеше Скуунз като лаещ ротвайлер. Дори аз бях там, прегърбен, в черната си тога, увиснал на въже от Камбанарията и стиснал под мишница Кити в качеството на закръглена Есмералда.
Това ме накара да се усмихна, но в същото време се почувствах неудобно. Предполагам, че винаги съм се отнасял с особена топлота към Кити Тийг. Не съм го крил, разбира се — просто нямах представа, че е толкова очевидно. Запитах се дали Кити го е забелязала.
По дяволите, казах си. Нима от самото начало не видях, че момчето е амбициозно? И въпреки това го харесвах. Още го харесвам, ако трябва да бъда откровен.
Р. Стрейтли: латински. Предано старо момче на „Сейнт Осуалдс“. Над шейсетте, пушач, възпълен, подстригва се сам. Всеки ден носи едно и също кафяво сако от туид с кожени кръпки на лактите (е, тук малко прекали, умнико, в официални случаи и на погребения нося тъмносин костюм), хоби — заяждане с ръководството и флиртуват с учителката по френски. Момчетата са неочаквано привързани към него (забравяш Колин Найт), което е примка на шията на Б. Стрейндж. Безобиден.
Е, харесва ми. Безобиден, друг път!
Все пак можеше да бъде и по-зле: под името на Пени Нейшън прочетох „отровна благодетелка“, а под това на Изабел Тапи — „френска торта“. Не можех да отрека, че човекът притежава дарба. Щях да продължа да чета, но в този момент удари звънецът за началото на часа и аз неохотно пъхнах бележника в чекмеджето на бюрото си с надеждата да го дочета по-късно.