Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Болният зъб беше долен кътник. Зъболекарят се разкрачи и натисна кътника със студените клещи. Кметът се вкопчи в ръчките на стола, изпразни цялата си сила в краката и почувствува ледена празнота в бъбреците си, но дори не изохка. Зъболекарят само леко мръдна ръката си в китката. После каза без никакво озлобление, по-скоро с горчиво съчувствие:
— Сега ще ни платите за двадесет убити, лейтенанте.
Кметът усети скърцане на кости в челюстта си, очите му се наляха със сълзи. Но не изохка, докато не усети зъба да излиза. Тогава го видя през сълзи. Толкова чужд на неговата болка му се видя, че не можа да разбере защо се беше мъчил толкова предишните пет нощи. Наведен над плювалника, изпотен, задъхан, той разкопча куртката си и пипнешком затърси носната си кърпа в джоба на панталона. Зъболекарят му подаде чиста салфетка.
— Избършете сълзите си — каза му.
Кметът го послуша. Трепереше целият. Докато зъболекарят си миеше ръцете, той видя бездънното чисто небе и една прашна паяжина с яйца на паяк и умрели насекоми. Зъболекарят се върна при него, бършейки ръцете си.
— Легнете си — каза му — и правете промивки със солена вода.
Кметът стана, сбогува се, като мрачно отдаде чест по войнишки, и тръгна към вратата с изпънати крака, с разкопчана куртка.
— Изпратете ми сметката — каза.
— На вас или на общината?
Кметът не го погледна. Затвори вратата и каза през металическата мрежа:
— Все едно.
Габриел Гарсия Маркес
Вторник следобед
Влакът мина през кънтящия коридор от яркочервени скали, вряза се в банановите плантации — симетрични и безкрайни — и въздухът овлажня, а морският бриз не се почувствува вече. През прозорчето на вагона влезе задушлив дим. По тесния път успоредно с железопътната линия вървяха впрегнати с биволи коли, натоварени със зелени гроздове банани. От другата страна на пътя, на неравни разстояния от незасята земя, пробягваха кантори с електрически вентилатори, постройки от червени тухли и резиденции с бели столове и масички по терасите, сред прашни палми и розови храсти. Беше единадесет часът сутринта и жегата още не беше започнала.
— По-добре е да вдигнеш прозореца — каза жената. — Косата ти ще се напълни с въглища.
Момичето се опита да го вдигне, но ръждата го беше заковала.
Те бяха единствените пътници в голия третокласен вагон. Пушекът от локомотива продължаваше да нахълтва през прозореца, затова момичето стана от мястото си и сложи там единствения багаж, който носеха: пластмасова чанта с храна и китка цветя, завити във вестник. Седна на отсрещната седалка, далеч от прозореца, срещу майка си. И двете бяха облечени в строг траур и бедно.
Момичето беше на дванадесет години и пътуваше за първи път. Със сините вени по клепачите, с дребничкото си и отпуснато тяло без никакви форми, облечено в права като расо рокля, жената изглеждаше прекалено стара, за да му е майка. Тя седеше с плътно подпрян на облегалката гръбнак и крепеше с две ръце в скута си олющена лачена чанта. На лицето й беше изписано равното спокойствие на свикналите с бедността хора.
В дванадесет горещината беше започнала. Влакът спря за десет минути на една гара без селище, за да вземе вода. Навън, в загадъчната тишина на плантациите, сенките изглеждаха бистри. Но застоялият въздух във вагона миришеше на неощавена кожа. Влакът не увеличи скоростта си. Спря на две еднакви селища с дървени къщи, боядисани в ярки цветове. Жената наведе глава и потъна в тежка дрямка. Момичето събу обувките си. После отиде до клозета да поръси с вода увехналите цветя.
Когато се върна, майка му го чакаше да обядват. Подаде му парче сирене, половин царевична питка и един сладък сухар, а после извади от пластмасовата чанта и за себе си същото. Докато се хранеха, влакът съвсем бавно мина по железен мост и продължи през едно селище като предишните, само че в това имаше хора на площада. Група музиканти свиреха нещо весело под смазващото слънце. Отвъд селището, до една напукана от сушата равнина, свършваха плантациите.
Жената престана да яде.
— Обуй си обувките — рече тя.
Момичето погледна навън. Не видя нищо друго, освен пустата равнина, през която влакът отново започваше да лети, но сложи в джоба си последното парче сухар и бързо си обу обувките. Жената му подаде гребен.
— Вчеши се.
Докато момичето се вчесваше, влакът започна да свири. Жената избърса потта от шията си и с длан изчисти мазнината от лицето си. Когато момичето се вчеса, влакът мина покрай първите къщи на някакво ново селище — по-голямо, но и по-тъжно от предишните.
— Ако искаш да свършиш някоя работа, върви сега — каза жената. — После, и да умираш от жажда, няма къде да пиеш вода. И най-важното: да не плачеш.