Водосрез

Още снимки: молитвена шатра, пълна с пери-веселяци на колене, молят се господ да ги спаси и се удрят по гърбовете със стебла трънливо окотильо74; по магистралата се е устремила заслепяваща от слънцето верига коли, заобиколени от червената варовикова пустинна шир под пържещото синьо пустинно небе — може би тексасци, тръгнали към Ню Мексико да пресичат под охрана. Несъмнено беше стара картинка. Сега Националната гвардия държеше хората по местата им. Не им помагаше да идат, накъдето са тръгнали.

Една рамка изпъкваше, понеже въртеше бавно пози на деца и някакво зелено място. Снимки, на които хората се усмихваха и кожата им беше мека от влагата.

— Това семейството ти ли е? — попита Анхела.

Луси се поколеба за момент:

— На сестра ми.

Жена с бледа кожа, положила глава на рамото на тъмнокож мъж, който на Анхела му се стори или от Близкия изток, или индиец.

Жената имаше същото лице като Луси, но ѝ липсваше коравата дълбина на очите ѝ. Журната бе минала през заешката дупка на страданията и се беше върнала белязана, но непречупена. Тази друга жена, бледа версия на Луси, щеше да се счупи лесно, помисли си Анхела. Личеше си дори на снимката. Сестрата на Луси беше от хората, които лесно се пречупват.

— Зелено изглежда — обади се Анхела.

— Ванкувър.

— Чувал съм, че по онези ширини бельото мухлясва.

Луси се засмя тихо:

— Така викам и аз, но Анна продължава да го отрича.

Книги на една от полиците — малка колекция заглавия. Исак Динесен75 с кожена подвързия. „Алиса в страната на чудесата“, старо илюстровано издание. Неща, които човек показва на посетителите, за да видят колко е умен. Аксесоари на самоидентификацията. С изключение на една от книгите — издание на „Кадилачена пустиня“76, старо. Той посегна към него.

— Не пипай — обади се Луси. — Подписано първо издание е.

Анхела се подсмихна:

— Естествено… — и после добави. — Шефката ми кара всичките си нови кадри да четат тази книга. Харесва ѝ да знаем, че сегашната каша не е случайност. Били сме тръгнали право към ада и нищо не сме правели по въпроса.

— Джейми обичаше да казва същото.

— Водният адвокат? Приятелят ти?

— А твоята шефка Кейтрин Кейс ли е?

Анхела се ухили:

— Може и да е.

Облегна се на барплота ѝ. Мълчанието помежду им се проточи.

— Вода искаш ли? — попита Луси.

— Ако се чувстваш добронамерена домакиня…

Тя го изгледа така, сякаш му казваше, че не е сигурна дали е добронамерена, или все пак иска да му пусне един куршум, но взе чаша и я обърна над кранчето на филтърната си урна. Дигиталният дисплей оживя, щом в чашата потече вода.

28,6 галона… 28,5 галона.

Анхела забеляза, че Луси пълни чашата с една ръка. Не отлепяше очи от него и не беше оставила пистолета си. Но поне вече не се целеше в госта си. Реши, че това вероятно е максималната отстъпка, която ще получи от нея днес.

— Преди си внимавала повече какви ги пишеш — отбеляза.