Ловецът на глави
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #17
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-903-6
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ловецът на глави». Краткое содержание книги:
След като обува изработените ръчно обувки „Джон Лоб“ и пъха своя тунингован „Колт“, модел 1911 г., в кобура, облича любимото си палто от викуня,ексцентричният специален агент на ФБР Алойшъс Пендъргаст, се присъединява към лейтенант Винсънт Д’Агоста, от Нюйоркското полицейско управление, за да участва в разследване на убийство.
Жертвата е Грейс Озмиян, дъщеря на ИТ-милиардера Антон Озмиян, която е обезглавена. Видна наркоманка и купонджийка, а баща й се ползва със славата на „първокласен мръсник“, така че полицията не може да се оплаче от липсата на заподозрени. Убиецът, на когото лепват прякора Ловеца на глави не се спира: следва адвокат на мафията; двойка, която ограбва хора с проблемни ипотеки и колкото и да е странно, една нигерийка, носителка на Нобеловата награда за мир. Романът е един от най-добрите в поредицата за Пендъргаст. Заплашвани от скрита зад всяка сянка смърт, героите и читателите нямат миг спокойствие.
Въпреки това Д’Агоста знаеше, че доктор Адейеми не можеше да е такава светица, за каквато я смятаха. Това не пасваше на теорията, в която той вярваше и която беше възторжено подкрепяна от създадената работна група в Нюйоркското полицейско управление. Някъде в биографията на госпожата щеше да открие жестоко и мръсно минало, за което убиецът е знаел. По-рано следобед беше звъннал на Пендъргаст и му беше изложил различни начини да открият неопровержимото доказателство, скрито някъде в миналото на жената. Най-накрая Пендъргаст предложи да си уредят среща с някого от нигерийското представителство, който е познавал доктор Адейеми отблизо, и предложи да я организира.
Д’Агоста и Пендъргаст минаха през няколко различни нива на охрана, показвайки безброй пъти своите значки, докато най-накрая се озоваха в кабинета на нигерийския шарже д’афер. Той знаеше, че ще дойдат, и въпреки хората, които кръжаха наоколо, и дълбоката скръб, която беше погълнала всичко, ги отведе лично надолу по коридора до една безлична врата, на която имаше надпис: „Обайе, Ф.“ Отвори я и пред тях се откри малък, спретнат кабинет, а зад безупречното бюро седеше също толкова спретнат мъж. Беше нисък и жилав, с късо подстригана бяла коса.
— Господин Обайе – каза шарже д’аферът със студен глас, – това са хората, които ви казах, че ще дойдат. Специален агент Пендъргаст от ФБР и лейтенант Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление.
Мъжът се изправи зад бюрото.
— Разбира се.
— Благодаря ви – каза шарже д’аферът. После кимна подред на Пендъргаст и Д’Агоста, а след това излезе от кабинета с изражение на човек, който току-що е изгубил член на своето семейство.
Мъжът зад бюрото оглеждаше своите гости.
— Аз съм Фенуко Обайе – представи се той. – Административен асистент към постоянното представителство в ООН.
— Високо оценяваме, че отделихте време, за да поговорите с нас в този трагичен момент – каза Пендъргаст.
Обайе кимна.
— Моля, седнете.
Пендъргаст седна и Д’Агоста последва неговия пример. Административен асистент? Изглежда щяха да бъдат величествено отсервирани след среща с някакъв дребен служител. Това ли беше най- доброто, което Пендъргаст е успял да уреди? После обаче реши да не прибързва с преценката си, преди да са говорили с дипломата.
— Първо – започна Пендъргаст, – позволете да изкажа нашите най- дълбоки съболезнования. Това е ужасна загуба не само за Нигерия, но и за всички миролюбиви хора.
Обайе кимна в знак на благодарност.
— Доколкото разбрах – продължи Пендъргаст, – познавали сте добре доктор Адейеми.
Обайе отново кимна.
— Израснахме заедно.
— Чудесно. Моят колега лейтенант Д’Агоста има няколко въпроса, които би искал да ви зададе. – След това Пендъргаст се обърна многозначително към своя приятел.
Д’Агоста веднага разбра. Нямаше търпение да обели лустрото на святост и да измъкне гадостите за Адейеми. Пендъргаст любезно му отстъпваше правото да го направи. Топката беше в неговото игрище. Той се размърда на стола.
— Господин Обайе – започна Д’Агоста, – току-що ни казахте, че с доктор Адейеми на практика сте израснали заедно.
— Това е просто израз. Всъщност следвахме заедно. Държавният университет „Бенуе“ в Макурди. И двамата бяхме част от първия му випуск през 1996.
Усмивка на гордост за кратко проби болезненото изражение, което беше като изсечено върху лицето на Обайе.
Д’Агоста беше извадил бележника си и записваше.
— Прощавайте, Бенуе?
— Един от по-новите щати на Найроби, създаден през 1976. Житницата на страната…
— Разбирам. – Д’Агоста продължи да си записва. – Значи сте я познавали добре в университета?
— Бяхме добри познати в училище и годините веднага след това.
Годините веднага след това. Чудесно.
— Господин Обайе, съзнавам, че за вас сега е трудно време, но трябва да ви помоля да бъдете колкото може по-откровен с нас. Опитваме се да разкрием поредица от убийства. Не само това на доктор Адейеми, но и още няколко. Всичко, което прочетох за доктор Адейеми беше до крайност хвалебствено. Хората направо я наричат светица.