Обсидиан [bg]

Обожавах палещото слънце върху кожата си и скърцането на мокър пясък между пръстите.

— Еха! — възкликна Ди, хвърляйки поглед към къщата им, сякаш чакаше някого. — Ще ти е доста трудно да свикнеш тук. Не е лесно да се приспособи човек, когато не се чувства в свои води.

— Не знам — свих рамене. — Не изглежда толкова кофти. Естествено, когато разбрах къде ще се местим, помислих, че е някаква лоша шега. Дори не знаех къде се намира това място.

Ди се разсмя.

— Да, доста хора не знаят. Ние също се втрещихме, като дойдохме.

— О, и вие ли сте дошли от другаде?

Смехът й утихна и погледът й пак се зарея някъде.

— Да, не сме от тук.

— Да не би вашите да са дошли да работят тук? — попитах, въпреки че не можех да си представя какви възможности за работа може да има на това място.

— Да, работят в града. Не ги виждаме много.

Останах с отчетливото впечатление, че това не е цялата истина.

— Сигурно не ви е лесно. Но пък… имате доста свобода, предполагам. Майка ми също рядко си е вкъщи.

— Значи знаеш как е — каза тя и очите й се напълниха със странна тъга. — В общи линии сами си управляваме живота.

— Да, и човек би очаквал при това положение да живеем доста по-забавно, нали?

— И аз така си мислех в началото — отвърна тя някак разсеяно. — Но хората са казали: внимавай какво си пожелаваш.

Тя бавно залюля люлката напред-назад. Никоя от нас не бързаше да запълни настъпилото мълчание. Прекрасно разбирах какво има предвид. Кой знае колко пъти съм лежала будна посред нощ, молейки се мама да се съвземе и да намери сили да започне на чисто. И ето какъв бе резултатът — добре дошли в Западна Вирджиния.

В небето незнайно откъде се появиха тъмни облаци, които хвърлиха сянка над целия двор. Ди се намръщи.

— О, не! Май ще ни се изсипе един от традиционните следобедни порои. Обикновено траят по няколко часа.

— Много жалко. Ще трябва да отложим градинарството за утре. Свободна ли си?

— Естествено — отвърна тя и потрепери от внезапния студ.

— Откъде пък се появи тая буря сега? Сякаш от нищото дойде.

Ди скочи от люлката и изтри длани в панталона си.

— Направо! Е, майка ти май е станала, пък и аз трябва да отида да събудя Деймън.

— Не е ли малко късно да спи?

— Той е особен, казахме. Хайде. Ще дойда утре пак да подхванем селскостопанската работа.

— Чудесно — отвърнах през смях и се вдигнах от парапета.

Тя бързо изтрополи по стъпалата и се обърна на пети: