Фурията на курсора

— Още една година подготовка и щях да го съкруша за няколко месеца.

— Той спокойно може да е наясно с това, милорд. И да се опитва да ви провокира към преждевременни действия.

Калар хвърли поглед на пръстите си и ударите бавно затихнаха. После сгъна писмото наполовина, после отново и отново, очите му се присвиха, а устните се разтегнаха в хищна усмивка.

— Наистина. Аз съм мечката, която той примамва. Но Гай е твърде самонадеян и винаги е бил такъв. Смята, че всичко му е известно.

Рук кимна, без да каже нито дума.

— Но му предстои да разбере, че тази мечка е много по-голяма и опасна, отколкото е предполагал.

Той стана, позвъни на звънеца, след което призова фурия, за да отвори най-близкия шкаф, извади от него десетина сгънати карти и ги хвърли на масата.

— Предай думите ми на пълководците: времето дойде. За седмица се мобилизираме и тръгваме. Кажи на твоите хора да подновят натиска върху курсорите.

Рук сведе глава.

— Да, милорд.

— А ти… За теб имам специална задача. Исках да се заема с това лично, но… нека това отмъщение да е чрез пълномощник.

— Холтърката? — тихо попита Рук.

— Кучката от Калдерон — поправи я Калар, повишавайки глас.

— Да, милорд, ще бъде направено.

Тя прехапа устни.

— Милорд… може ли?

Калар с жест посочи вратата на отсрещната стена на кабинета, водеща към стая за четене и лични срещи. Рук прекоси кабинета, отвори вратата и се озова в малко, разкошно обзаведено помещение със скъпи килими.

Малко момиченце с блестящи черни коси седеше на пода заедно с млада прислужница и си играеше с кукли. Когато вратата се отвори, слугинята погледна нагоре, изправи се, поклони се на Рук и излезе, без да каже и дума.

— Мамо! — ликуващо извика детето. Стана и се втурна към Рук, която сграбчи дъщеря си и я стисна в здрава прегръдка.

— Липсваш ми, мамо.

Рук я притисна още по-силно и горчиви сълзи се стекоха по лицето й, въпреки решимостта й да не плаче.

— И ти ми липсваше, Маша.

— Вече време ли е, мамо? — попита дъщеря й. — Можем ли вече да отидем в селото и да вземем пони?

— Все още не, но скоро, скъпа — прошепна тя. — Скоро, обещавам.

Малкото момиченце я погледна с огромните си очи.

— Но ти много ми липсваш.

Майката прегърна детето, за да не вижда болката в очите й.

— И ти ми липсваш. Толкова много ми липсваш.

Рук усети присъствието на Калар на прага зад себе си. Обърна се към него и го погледна, стараейки се да не среща погледа му.

— Съжалявам, мила. Не този път. Трябва да тръгвам вече.

— Н-но нали ти току-що дойде? — възкликна Маша. — Какво да правя, когато ми трябваш, а не мога да те намеря?