Смъртта на светлината [bg]

— Помниш ли небето на Авалон?

— Да. Разбира се.

— Много звезди имаше там. Беше красив свят.

— Ворлорн също има красота — рече тя. — Колко знаеш за него?

— Малко — отвърна Дърк, без да откъсва очи от нея. — Знам за Фестивала и че планетата е самотник, почти нищо повече. Една жена на кораба ми каза, че Томо и Валберг я открили по време на разходката си до края на галактиката.

— Не съвсем — каза Гуен. — Но в тази история има известен чар. Все едно, всичко, което ще видиш, е част от Фестивала. Цялата планета е така. Всички светове на Предела са взели участие и културата на всеки от тях е отразена тук в един от градовете. Има четиринайсет града за четиринайсетте свята на Предела. Между тях имаш космодрума и Общата земя, или Мерата, която е нещо като парк. Сега летим над него. Мерата не е много интересна, дори денем. Имало е панаири и игри там, в годините на Фестивала.

— Къде е вашият проект?

— В джунглата — каза Руарк. — Отвъд градовете, зад планинската стена.

— Погледни — каза Гуен.

Дърк погледна. Успя да различи смътно на хоризонта планински хребет, назъбена черна преграда, която се издигаше от Общата земя и затулваше по-ниските звезди. Високо на един връх блещукаше кървавочервена светлина — и нарасна, щом се доближиха. По-висока стана и по-голяма, макар и не по-ярка; цветът си остана навъсен, застрашително червен и някак си напомни на Дърк за шепнещия камък.

— Домът ни — каза Гуен, докато светлината набъбваше. — Град Лартейн. „Лар“ е град на стар каваларски. Това е градът на Висок Кавалаан. Някои го наричат Огнения форт — за по-кратко Огнефорт.

От пръв поглед разбра защо. Построен в планинския скат, със скала под него и скала откъм гърба, каваларският град беше и крепост — четвъртита и здрава, защитена с яки стени, с тесни амбразури за прозорци. Дори кулите, които се издигаха зад градските стени, бяха тежки и стабилни. И ниски. Планината се извисяваше над тях, тъмните ѝ скали зацапани кърваво от отразена светлина. Но светлините на самия град не бяха отразени — стените и улиците на Лартейн горяха със свой собствен мрачен, навъсен огън.

— Жар-камък — каза Гуен в отговор на незададения му въпрос. — Поглъща светлина денем и я отдава нощем. На Висок Кавалаан се използва главно за бижутерия, но са го извлекли с тонове и са го докарали на Ворлорн за Фестивала.

— Впечатляващ барок — каза Руарк. — Впечатляващо каваларско.

Дърк само кимна.

— Преди години — каза Гуен — Лартейн е пиел от седемте слънца през деня и е огрявал околността нощем. Като кама от пламък. Камъните вече гаснат — с всеки час Колелото се отдалечава. След още десетилетие градът ще помръкне като догорял въглен.

— Не изглежда много голям — каза Дърк. — Колко хора побира?

— Милион, някога. Виждаш само върха на айсберга. Градът е вграден в планината.

— Много по каваларски — вметна Руарк. — Дълбока твърдина, крепост в скалата. Но днес празна. Двайсет души, последно преброяване, с нас включително.

Въздушната кола мина над външната стена, излетя нагоре покрай отвесната стена до ръба на широкия планински хребет и започна дългото си спускане право надолу покрай скала и жар-камък. Под тях Дърк видя широки алеи, редици бавно полюшващи се вимпели и огромни водоливници с пламтящи очи от жар-камък. Зданията бяха бял камък и абаносово дърво, а по хълбоците им каменните огньове се отразяваха в дълги червени жили, като отворени рани на някой изгърбен тъмен звяр. Летяха над кули и куполи, над лъкатушещи улици и широки булеварди, открити дворове и огромен многотерасен амфитеатър.