Окото на времето [bg]

Представлението, изглежда, бе на приключване. Тъй като сферата нито се движеше, нито предприемаше някакви агресивни действия, тълпата изгуби интерес и започна да се разпръсква. Пък и вятърът ставаше все по-студен.

Сега обаче се дочуха викове от другия край на тълпата. Там също, изглежда, ставаше нещо необичайно. Сякаш подушил плячка, де Морган се втурна натам.

Ръди тупна Джош по рамото.

— Стига с тия факирски номера. Да се прибираме. Опасявам се, че скоро ще имаме доста работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що говорих с Браун, който разговарял с Таунзенд, който подочул Харли да казва… — Капитан Харли бе политически офицер и отговаряше направо пред Политическия отдел в Кибер — основния инструмент на администрацията на провинцията, предназначен да решава различни дипломатически въпроси, свързани с вождовете и хановете на пущуните и афганистанците. Не за първи път Джош завиждаше на Ръди за връзките му с младшите офицери. — Изгубили сме връзка с останалите — довърши младият кореспондент.

Джош се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Пак ли са прерязали телеграфната жица? — Джош бе притеснен, защото това би означавало кореспонденциите му да се забавят и със сигурност щеше да предизвика гнева на редакцията.

— Не само това — отвърна Ръди. — А също и хелиографите. От зори не сме получавали никакви светлинни сигнали от постовете на север и на запад. Каквото и да е станало, вероятно е добре координирано и с широки мащаби.

Хелиографите бяха просто устроени преносими сигнални прибори, нищо повече от огледала върху триножници. Бяха разположени на върховете на всички околни планини, както и в посока към Пешавар. Ето значи защо капитан Гроув изглеждаше толкова обезпокоен.

— Нищо чудно — продължи задъхано Ръди — пущунските диваци или убийците на Амир да са прерязали гърлата на поне стотина британски войници. — Намести си очилата. Ръката му трепереше.

— Радваш се, че войната наближава и ще има за какво да пишеш, а?

— Ако е необходимо, и аз зная как се държи оръжие — възпротиви се Ръди. — Но за момента думите са моите куршуми, както и за теб, Джошуа, така че не ми чети лекции. — Той сякаш изведнъж бе изгубил чувството си за хумор. — Не е ли вълнуващо, кажи ми? Не можеш да го отречеш. Най-сетне нещо се случва! Хайде, да се захващаме за работа! — Той се обърна и се затича към форта.

Джош го последва. Стори му се, че чува пърхане на криле, и машинално вдигна глава. Но не видя нищо.

Някои от войниците все още се забавляваха с Окото. Един от тях се бе покатерил на раменете на друг, беше се вкопчил в сферата и сега се поклащаше под нея.