Изгубената реликва [bg]

— И какво от това? След като телефонните линии са прекъснати…

— Задейства се автоматична система, която спуска защитни щори пред картините. Те издържат на куршуми, оксижен и всякакви режещи инструменти. Освен това блокират възможността нарушителят да излезе и го хващат като плъх в капан, докато не дойде полицията да го измъкне. За това нещо няма код. Паднат ли щорите, връщане назад няма.

— Слушаш ли внимателно, Анатолий? — попита Шиков и се вгледа в сина си над бюрото.

Анатолий сви рамене, сякаш за да каже, че за него тези неща са детска игра.

— Добре. Иди и събери четирима от най-добрите си хора. Мисля си за Туркин, Риков, Петрович…

— И Гурко — прекъсна го Анатолий.

О, не! — помисли си Майски и сърцето му се сви. — Не Гурко! Най-близкият приятел на Анатолий, белязаното копеле, позорно изхвърлено от специалните части на руската армия за това, че пребил почти до смърт офицер с приклада на пушката си. Гангстер от онези, които позоряха професията, и един от малкото, от които Майски се страхуваше повече, отколкото от шефа си.

— Разполагаш с два часа — каза Шиков. — После тръгваш за Италия. Ще се срещнеш с приятелите ни на място.

— Колко души са?

— Десет. Осем вътре, двама вън.

Анатолий кимна.

— Оръжие?

— Всичко, което ти трябва.

Усмихна се. Баща му беше точен в това отношение.

Когато излезе от стаята след още няколко минути, Шиков събра пръснатите листове и ги мушна в едно чекмедже. Щеше да ги изгори по-късно. Майски заобиколи бюрото и се намръщи. Имаше много неща, които му се искаше да каже.

„Сигурен ли си, че можеш да повериш задачата на Анатолий? Той е див и безотговорен, а приятелите му до един са маниаци, особено Спартак Гурко. Как може да си толкова сляп, чичо?“ Разумът обаче надделя и той не каза нищо.