Сърца за изгаряне [bg]

— Помогни ми да разчистя тази напаст — каза Леля Джо, докато се мъчеше да откъсне бурена, който някак си бе съумял да се промъкне по земята и да се увие около надгробния камък на Мама за двата дена, откакто бях тук за последно.

Дръпнах силно. Заедно с корените излезе и буца пръст.

Видях я как гледа втренчено надгробната плоча на Татко — никаква мръсотия, никакъв мъх, прораснал в издълбаните в камъка букви.

— Просто не ми го побира главата — как можеш да имаш чувства към човека, който уби майка ти.

Бях достатъчно разумен, за да не отговоря. Ако я поправех, щеше да се разрази спор, а аз не исках да споря. Исках да проверя има ли някой на пейката.

Ако не броим няколко дни през зимата, ходех там почти всеки ден. И винаги откривах скамейката празна. Дори пробвах да ходя по различно време, да не би просто да не улучвам точния момент, но момичето никога не беше там.

И в училище я нямаше. Беше споменала, че е на същата възраст като мен, а всички деца от квартала ходеха в Начално училище „Линкълн“. Очевидно живееше някъде другаде, но в такъв случай защо онзи ден беше тук, в гробището? Кого посещаваше? Не можех да спра да мисля и за жената с нея. За какво ѝ беше пушката? Може би бе отвлякла момичето и го бе довела на гробището… но защо? Нямаше кой знае какъв смисъл. Въобще в цялата тази случка нямаше смисъл — може би затова не можех да спра да мисля за нея.

Леля Джо разстла одеялото върху гробовете и ми подаде сандвич — бял хляб, шунка и кашкавал. Преди около седмица беше спряла да купува от нарязания „Чудо-хляб“ и започна да носи у дома обикновен, фъстъченото ни масло също вече не беше „Джифи“. На буркана пишеше просто „Фъстъчено масло“. Когато я попитах защо, каза, че нещата в закусвалнята не вървели на добре и ѝ орязали часовете. Ако продължавало така, щяло да ѝ се наложи да си търси втора работа. Предложих ѝ да ползваме спестяванията ми — вече цели 123 долара, — но тя не пожела да вземе парите.