Опасни пътища [bg]

Подразних се, че ме хвана натясно.

— Е, всъщност този тип творби не са по вкуса ми. Никога не съм си падал по абстракционизма.

— Поне би ли казал, че са добре направени? — попита Анна. — Знаех, че няма да ти харесат, но мислиш ли, че в тях… има нещо?

Вдигнах рамене дипломатично.

— Ами има очевиден ентусиазъм. И това е едва първата й изложба, но… — въздържах се от критика.

— Но не мислиш, че са добри — довърши мисълта ми Анна.

Въздъхнах.

— Не, наистина не. Но това, разбира се, е само мое мнение.

— Знам, че Тереза ти е стара приятелка и не искаш да нараняваш чувствата й — присъедини се Марти, — но е добре да признаеш, че това е грешка. Трябваше да продължи да рисува портрети пред Ковънт Гардън. Нямаше да я направят известна, но поне й носеха пари. Губи си времето с това.

Анна погледна платното пред себе си и неохотно кимна.

— Горката Тереза. Вложила е всичко, на което е способна.

— Това не говори много добре за Тереза — измърмори Марти. Анна леко го бутна и се обърна към мен с печална усмивка.

— Съжалявам, че те накарах да дойдеш тук, Доналд. Не си давах сметка, че ще е толкова ужасно.

Все още ми беше странно, като я чувах да използва малкото ми име.

— Няма нужда да се извиняваш. Преживяването беше приятно, макар и картините да не ми харесаха.

Марти погледна часовника си.

— Е, изпълнихме си задълженията. Не виждам защо трябва да оставаме повече, а ти?

Изведнъж почувствах някаква празнина при мисълта, че щяха да си тръгнат. Спомних си, че не бях ял, и се зачудих дали щях да посмея да ги поканя на вечеря. Но докато се опитвах да набера смелост да го направя, изпуснах шанса си.

— Нямаш нищо против да си тръгнем, нали? — попита Анна. — Все още не сме вечеряли, така че ще отидем да хапнем пица или нещо такова.

Усмихнах се.

— Не, разбира се, че нямам нищо против.

Изчаках до вратата, докато Анна се сбогуваше с художничката, а Марти беше отишъл за палтата им. Тези няколко минути бяха достатъчни, за да превърнат потиснатостта ми в тъпа, гневна болка. Излязохме заедно. Сега нищо не можеше да ни попречи да тръгнем по различни пътища. Аз — към самотния си дом, а те двамата — към онова, което бяха планирали, каквото и да беше то. И най-накрая — в леглото.

— Искате ли да ви откарам?

Анна поклати глава.

— Не, благодаря, няма смисъл.

— Не ме затруднявате. Твърде студено е за разходки тази вечер.

— Не, честно, няма смисъл. — Обърна се към Марти за подкрепа. — Още не сме решили къде да отидем, нали?

— Не. Спорът е дали да бъде италианска или китайска вечеря. Но все пак благодаря. — Подаде ми облечената си в ръкавица ръка и се усмихна. — Приятно ми беше да се запознаем.

Стиснах я. Сбогуваха се и се отдалечиха. Докато ги гледах, забелязах, че хилавата му фигура не беше по-висока от нейната. Той я прегърна и аз усетих горчива, оловна тежест в гърдите си. Непоносима ми беше мисълта, че се бе отдала на такова жалко създание. Разочарованието ме завладя с цялата си сила. Подкарах към къщи, като си ги представях заедно. Сега бяха в някой ресторант, помислих си. А сега, малко по-късно вкъщи. И после: голи. Образите бяха толкова живи, сякаш ги виждах, но този път това не ми беше приятно. Изведнъж си представих тялото му върху нейното и бързо прогоних видението от ума си. Беше безполезно да се измъчвам. Колкото и жалък да беше Марти, той все пак беше избраникът на Анна. Не можех да направя нищо, за да променя това.