Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Чакай много — възкликна мама. — Не съм се съгласила още с нищо.

Мат я изгледа изпод вежди. През последните месеци прекарахме толкова много време заедно, че нямаше нужда да говорим. Погледите ни казваха всичко.

— Колко време ще отсъствате? — попита мама.

— Седмица — отвърна по-големият ми брат. — Може и по-малко. Намираме се на около двайсет и пет километра от Делауеър, така че аз и Джон вероятно ще пътуваме един ден на отиване и един ден на връщане. След това ще видим колко време ще останем, ще преценим в зависимост от количеството риба в реката. Ще си направим лагер, а ако има свободни къщи наблизо, ще пренощуваме в тях. Или в изоставени мотели. Ще вземем малко храна с нас, но ако извадим късмет, бързо ще хванем карагьоз и ще се храним с него, докато се върнем тук.

— Ще ви трябват въдици — казах аз. — И мухи. И пак не разбирам защо не мога да дойда с вас.

— Ти мразиш риболова — отвърна Джон.

— Ти също не си му голям почитател — отбелязах аз.

— Аха — съгласи се малкият ми брат. — Но е нещо, с което да запълним времето.

— Разполагаме с една въдица на тавана — каза Мат. — Господин Несбит също беше рибар. Съществува голяма вероятност да открия и неговата въдица. Дори да не я намеря, ще претърсим останалите къщи в околността. Едва ли ще ни отнеме много време, докато открием всичко необходимо. Когато хората преравяха района тази есен, търсеха храна, а не ботуши за газене във вода. Имаме спални чували, така че те не са проблем. Едва ли някой ще ни сбърка за професионалисти, но според мен конкуренцията няма да е голяма. Ако успеем да уловим един-два чувала с риба, можем да я осолим и да се храним с нея седмици, дори месеци наред.

— Тази работа никак не ми харесва — възрази мама. — Нe ми харесва да нахлувате в къщите на хората и да търсите разни неща.

— Няма да крадем от някой, който все още е тук — обясни Мат. Мамо, нека приемем, че в даден момент ще се наложи да си тръгнем. Ще възразиш ли, ако някой дойде и вземе дървата ни?

Мама въздъхна. Мат се ухили. Джон изглеждаше щастлив.

— Все още не мога да разбера защо не мога да дойда — прекъснах момента им. — Мога да карам колело двайсет и пет километра, също като вас.

— Не трябва да оставяме мама сама — обясни по-големият ми брат. — За мен ще е по-лесно да съм с Джон.

Знаех, че няма как да победя и че цупенето и мрънкането само щяха да разгневят останалите. Което си беше чиста загуба, защото всъщност бях много добра по цупене и мрънкане.

— Аз също искам да участвам в претърсването на къщите — вметнах. — Обзалагам се, че мога да намеря много неща, които ще можем да използваме.

— Като какво например? — попита Джон с най-добрия си „аз цепя дърва, аз нося риба у дома“ глас.

— Неща, които не си достатъчно цивилизован, за да разбереш — отвърнах аз. — Паста за зъби. Дезодорант. Шампоан.

— Права си — намеси се Мат. — Всички трябва да претърсим околните къщи и да видим какво можем да намерим.