Декстър: Острието на ножа [bg]

Това беше достатъчно да те побърка, но вероятно оказваше и допълнително въздействие върху човек като Макгрегър, който живееше за и чрез децата. Поне твърдо се надявах да е така. Нарочно бях избрал малката играчка, за да го примамя навън, и всъщност искрено се надявах да си помисли, че е разкрит и че тя е изпратена от Небето да го накаже. В края на краищата защо да не се наслаждавам на това, което върша?

То явно подейства. Бяхме едва на третото изпълнение на „Моста“, когато той излезе от къщата: препъваше се, с широко отворени от паника очи. Спря за момент, зяпнал. Оредялата му червеникава коса изглеждаше като току-що обрулена от буря, бледият му корем провисваше над мръсното долнище на пижамата му. Не ми изглеждаше особено опасен, но, разбира се, не бях момченце на пет години.

След малко, като постоя с отворена уста — почесваше се и приличаше на модел, който позира за статуя на гръцки бог на глупостта, — Макгрегър разбра откъде идва звукът — този път пак „Джингъл белс“. Пристъпи и се наведе, за да пипне малката пластмасова клавиатура, и не му остана време дори да се изненада, преди да дръпна здраво около врата му плетената въдичарска корда. Той се стегна и за миг помисли, че ще може да се съпротивлява. Дръпнах по-силно и промени мнението си.

— Престани да се бориш — прошепнахме ние със студения заповеднически глас на Странника. — Така ще поживееш повече. — Това му подсказа какво го чака и той си въобрази, че може да го избегне, така че дръпнах силно примката и задържах, докато лицето му не потъмня и той не рухна на колене.

Малко преди да припадне отпуснах мъничко.

— Сега прави каквото ти се казва — наредихме. Той не обели дума. Просто се беше задавил от няколко големи мъчителни глътки въздух и аз поразхлабих кордата. — Ясно ли е? — попитахме ние и той кимна, така че му позволих да диша.

Той вече не опитваше да се бори, макар да го накарах да подскача като жаба до къщата за ключовете от джипа и след това обратно. Скочих на седалката зад него. Държах здраво кордата и му позволявах да диша само колкото да не умре.

— Пали колата — наредихме ние, но той не помръдна.

— Какво искаш? — каза с глас, сякаш посипан с дребни камъчета.

— Всичко — отвърнахме ние. — Пали мотора.

— Имам пари — каза той.

Дръпнах силно кордата.

— Купи ми момченце — казахме ние. Стягах няколко секунди, прекалено силно, за да не може да диша, и достатъчно дълго, за да разбере, че ние владеем положението, знаем какво е направил и отсега нататък ще му позволим да диша само когато поискаме. Когато разхлабих примката, вече нямаше какво да каже.