Двор от крила и разруха

Възстановяваха се. Бяха живи и се възстановяваха. Напомнях си го всеки ден.

Дори до ден-днешен чувах писъците им, подушвах кръвта им.

Но не го разпитвах повече. Не рискувах да използвам връзката отново.

Нямах представа дали някой бе способен да проследява безмълвните послания между другари. Връзката обаче можеше да бъде проследена по мириса й, затова играех опасна игра с нея.

Всички вярваха, че е била прекъсната, че мирисът на Рис още витае край мен, защото ме е изнудил, „присадил“ го е насила в мен.

Вярваха, че с времето и с разстоянието ще избледнее. Вероятно след седмици или месеци.

И когато доловяха, че не избледнява, че остава по мен… Точно тогава трябваше да атакувам — независимо дали съм събрала нужната информация.

Ала заради вероятността общуването по връзката да поддържа мириса й силен… се налагаше да огранича употребата й. Макар че да не разговарям с Рис, да не чувам познатата ирония и хитрост в гласа му… Щях да ги чуя отново, обещавах си често. Пак щях да видя онази дяволита усмивка.

Мислех си точно за болката по лицето му при последната ни среща, за Рис, покрит от кръвта на Азриел и Касиан, когато на следващия ден Юриан и двамата командири от Хиберн се ответриха насред чакълестата входна алея на имението.

Юриан носеше същата лека кожена броня, а поривистият пролетен бриз развяваше кестенявата му коса пред лицето му. Като ни съзря на бялото мраморно стълбище пред къщата, устата му се изви в онази крива, самодоволна усмивка.

Извиках лед във вените си, студенината на двор, в който никога не бях стъпвала. Въпреки това призовах дарбата на господаря му, превръщайки жаркия си гняв в ледено спокойствие, докато Юриан крачеше високомерно към нас с ръка върху меча си.

Но не той, а двамата командири — един мъж и една жена — забиха острата треска на страха в сърцето ми.

Имаха вид на Върховни елфи; кожата им руменееше като тази на краля им и косите им бяха мастиленочерни, подобно на неговата. Вниманието ми обаче привлякоха най-напред празните им, безчувствени лица. Излъчваха равнодушие, придобито от хилядолетия на жестокости.

Щом Юриан спря в дъното на внушителното стълбище, Тамлин и Люсиен вече стояха като каменни воини до мен. Човешкият командир се подсмихна.

— Изглеждаш по-добре от последния път, в който те видях.

Преместих очи към неговите. Но не отвърнах.

Юриан изсумтя и привика двамата командири напред.

— Позволете да ви представя Техни Височества принц Дагдан и принцеса Брана, племенник и племенница на краля на Хиберн.

Близнаци — навярно едно цяло не само заради могъществото си, но и поради вътрешната им връзка.

Тамлин явно си припомни, че това вече са негови съюзници, и пое надолу по стълбището. Люсиен го последва.

Беше ни предал. Беше предал Притиан — заради мен. За да си ме върне.

В устата ми се надигна пушек. Ето защо призовах мраз, който да го измести.

Тамлин сведе глава пред принца и принцесата.