Среднощен танц
- Автор: Куинн Джулия
- Серия: Блайдън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Среднощен танц». Краткое содержание книги:
Бел наблюдаваше как Ема колебливо отпи глътка от шоколада си.
— Ема, може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— И ти ще си откровена в отговора си?
Единият ъгъл на устата на Ема се повдигна.
— Кога изобщо си ме виждала да не съм искрена?
— Не съм ли привлекателна?
Ема успя да грабне салфетката си точно навреме, за да не изпръска чаршафите на Бел с шоколада си.
— Моля?
— Не мисля, че съм непривлекателна. Имам предвид, че повечето хора ме харесват.
— Да — каза бавно Ема. — Повечето те харесват. Всички го правят. Не мисля, че някога съм срещала някой, който да не те харесва.
— Правилно — съгласи се Бел. — Вероятно има няколко, които не ги е грижа за моето съществуване по един или друг начин, но мисля, че е наистина много рядко някой действително да не ме хареса.
— Кой не те харесва, Бел?
— Новият ти съсед. Джон Блекууд.
— О, стига. Ти не си говорила с него за повече от пет минути, нали?
— Да, но…
— Тогава той не може да изпита неприязън към теб толкова бързо.
— Не знам. Струва ми се, че е така.
— Сигурна съм, че грешиш.
Бел поклати глава, лицето й придоби объркано изражение.
— Не мисля така.
— Толкова ли ще е ужасно, ако той не те харесва?
— Просто не ми допада идеята някой да не ме харесва. Прави ли ме това ужасно себична?
— Не, но…
— Обикновено се смятам за мил човек.
— Да, ти си, но…
Бел изправи рамене.
— Това е неприемливо.
Ема потисна смеха си.
— Какво планираш да правиш?
— Предполагам, че трябва да го накарам да ме хареса.
— Бел, да не би да си заинтересована от този мъж?
— Не, разбира се, че не — отговори доста бързо Бел. — Просто не разбирам защо той ме намира за толкова противна.
Ема поклати глава, неспособна да повярва в този странен обрат на разговора.
— Добре, ще можеш да му приложиш хитрините си скоро. С всички мъже в Лондон, които са влюбени в теб, без ни най-малка провокация от твоя страна, не мога да си представя да не успееш да накараш Блекууд да започне да те харесва.
— Хмм — измърмори Бел и вдигна поглед. — Кога каза, че той ще идва на вечеря?
Лорд Блекууд може и да не беше роден лорд, но произхождаше от аристократично, макар и разорено, семейство. Но Джон имаше нещастието да е последният от седем деца, позиция, която почти гарантираше, че благоприятните неща в живота няма да го сполетят. Неговите родители, седмият граф и графиня Уестброут, със сигурност не бяха имали намерение да пренебрегват най-малкото си дете, но все пак имаше още пет преди него.
Деймиън беше най-големият и като наследник, той беше гледан и му беше давано всяко предимство, което родителите му можеха да си позволят. Година по-малък беше Себастиан и след като беше толкова близо до годините на Деймиън, той можеше да сподели повечето привилегии, които идваха от това да си наследник на графство. Графът и графинята бяха много прагматични и като се имаше предвид детската смъртност, те чувстваха, че Себастиан има много добър шанс да стане осмият граф на Уестброут. Скоро след това се бяха появили в бърза последователност Джулиана, Кристина и Ариана, а след като беше очевидно още в тази ранна възраст, че и трите ще бъдат красавици, им се отделяше много внимание.
Изгодни женитби можеха да напълнят семейната хазна.
Няколко години по-късно се родило мъртво момче. Никой не бил особено щастлив относно тази загуба, но все пак никой не скърбил прекалено дълго. Пет привлекателни и разумни деца изглеждали като изобилно богатство и ако трябваше да се каже истината, друго бебе щеше да бъде просто още едно гърло за хранене. Семейство Блекууд може и да живееше във величествена стара къща, но бе истинско изпитание да се плащат сметките всеки месец. А на графът със сигурност никога не би му хрумнало да опита да припечели нещо за издръжка.
Тогава се случила трагедията, графът загинал, когато каретата му се преобърнала в една буря. На крехката възраст от десет години, Деймиън се беше озовал с титла. Семейството почти нямало време да скърби, когато за всеобща изненада лейди Уестброут разкрила, че отново очаква дете. И през пролетта на 1787 година тя родила последното си бебе. Усилието било изтощително и тя никога не успяла напълно да възстанови силите си. И така, уморена и раздразнителна, без да се споменава немалкото й притеснение относно семейните финанси, тя хвърлила един поглед на седмото си дете, въздъхнала и рекла: