Възмущение [bg]

Още след първите няколко дни след пристигането си в кампуса започнах да се оглеждам из общежитието за някой с празно легло в стаята, който би се съгласил да ме приеме за съквартирант. Отне ми още няколко седмици, през което време достигнах кулминацията на безсилието си пред Флъсър и близо час след като си бях легнал една нощ, скочих с вик от кревата, за да изтръгна една плоча от грамофона — най-грубият жест, който бях извършвал в живота си, и да я запратя в стената.

— Ти току-що унищожи Струнен квартет № 16 във фа мажор — оповести той, без да мръдне от мястото си на втория етаж, където си беше легнал с дрехите и обувките и пушеше.

— Не ме интересува! Опитвам се да спя!

Голата крушка на тавана бе светната от едно от другите две момчета. Всъщност и двамата скочиха от местата си и както си бяха по слипове, зачакаха да видят как ще се развият нещата.

— Толкова мило и любезно пале — започна Флъсър. — Спретнато. Добросъвестно и почтено. Малко безотговорно към чуждите вещи, но иначе преливащо от желание да изглежда като човешко същество.

— Че какво му е лошото да си човешко същество?

— Всичко — усмихна се Флъсър. — Човешките същества смърдят чак до седмото небе.

— Ти смърдиш! — изкрещях аз. — Ти, Флъсър! Не се къпеш, не се преобличаш, никога не си оправяш леглото — не се съобразяваш с никого! Или си изливаш страстите в четири сутринта, или надуваш музиката докрай!

— Ами аз не съм добро момче като теб, Маркъс.