Крепостта в скалите
- Автор: Май Карл
- Серия: satan und ischariot #1
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Крепостта в скалите». Краткое содержание книги:
— А за обяд?
— Пак такава чаша. Това е най-хубавото нещо, каквото може да се поднесе.
— Ами ако някой поиска хляб и месо или нещо подобно?
— Ще трябва да отиде при лекаря и месаря.
— Тогава ми кажете дали имате вино. Шоколадът не утолява жаждата.
— О, и то превъзходно вино! Желаете ли една чаша?
— Да. Колко струва?
— Трийсет сентавоса.
Превърнато в немски пари това правеше половин талер. Дон Херонимо ми оказа честта сам да донесе виното, но вместо на мен подаде чашата първо на дъщеря си. Сеньорита Фелиса я изпи дополовина без да й мигне окото и след това ми я подаде с пленителна усмивка. Отпих една глътка и незабавно получих силен пристъп на кашлица. «Виното» беше като сярна киселина.
— Пийте по-бавно! — предупреди ме ханджията. — Виното ми е твърде силно за вас. Правено е от най-чудесното грозде.
— Да, наистина е твърде силно за мен, дон Херонимо — кашляйки, казах аз. — Позволете ми да отида до хлебаря и до месаря.
— Значи няма да допиете чашата си, така ли? — попита сеньоритата.
— Не. За съжаление трябва доста да се съобразявам със здравето си.
Тогава Фелиса поднесе чашата до розовите си устица, изпразни я пак без да й мигне окото и след това поверително ме помоли:
— Щом ще ходите до пекаря и до месаря, донесете нещичко и на мен, дон Карлос! Изисканите и внимателни гости винаги постъпват така.
Никак не беше лошо! Да платиш четири марки и половина, а в замяна да получиш три пъти дневно брашняна водица с малко мед, едно място в хамак, който вероятно бъкаше и от други «гости» и на всичко отгоре да снабдяваш семейството на «хотелиера» с хранителни стоки! Meson de Madrid! Най-добрият хотел в града! О, градски писарю, градски писарю, моите почитания към хубавия ти съвет и към препоръката ти, обаче все пак ще се огледам за някакъв друг подслон!
Тръгнах без някому да издавам коварните си намерения. Цели два часа търсих някоя друга по-свястна странноприемница, но най-сетне стигнах до убеждението, че градският писар бе имал право, защото в сравнение с онези бърлоги и дупки, които видях, Meson de Madrid беше разкошен дворец.
Непременно трябваше да си набавя нови дрехи. Но умората и напрежението през последните седмици ме бяха тъй изтощили, че вече ми бе станало напълно безразлично какво впечатление правеше настоящето ми облекло. И тъй, купих месо за едно песо, взех от хлебаря няколко сплескани царевични питки, които тук се ядяха вместо нашия хляб, и заради тези провизии бях посрещнат в «хотела» с голяма признателност. Без много-много да пита, милата Фелиса незабавно взе всичко от ръцете ми и запали огън в огнището, за да изпече месото. Трите хлапета си присвоиха царевичните питки, които захрупаха между зъбите им така, сякаш трошаха кокали, а доня Елвира се надигна в хамака си, събудена от аромата на печеното, започнал да се разнася навсякъде. За съжаление не можех добре да различа лицето й, понеже единствената лампа в помещението бе поставена върху масата, където седях доста далеч от нея. Ханджията любезно се присъедини към мен и ми побутна пуловете на доминото.
— Още няколко игри преди да ядем, дон Карлос! Няма какво друго да правим.
И тъй играхме домино докато масата бе сложена, тоест, докато сеньорита Фелиса остави пред мен парче месо без чиния и без каквото и да било друго, но затова пък с най-слънчевата си усмивка. С учудваща бързина другите парчета противно на първоначалното си предназначение и за съжаление на прегладнелия ми стомах изчезнаха в друга посока. Бях се превърнал, или по-скоро бяха ме превърнали, от гост в домакин.
Тъкмо когато след последната си хапка избърсах ножа в ръкава и пак го Натъкнах в колана си, в стаята влезе онзи, чието появяване очаквах с голямо любопитство — мормонът. Светлината от лампата стигаше до вратата и понеже седях точно срещу нея, го видях да влиза. Той направи поклон към ъгъла, където висеше иконата, после потопи върховете на пръстите си в котлето със светена вода и едва тогава се обърна към нас, за да ни поздрави много сдържано. Щом забеляза, че има непознат, той се спря за няколко секунди да ме поразгледа. После с бързи крачки се приближи, отвори книгата за посетители, която все още лежеше върху масата, хвърли поглед на последните изписани редове и след като ни пожела лека нощ, се оттегли в сумрака където се намираха определените за гости хамаци.
Всичко това стана толкова бързо, че нямах никаква възможност добре да огледам лицето му. В този момент пролича какво голямо страхопочитание бе съумял да внуши на ханджията, тъй като с приглушен глас дон Херонимо каза на своите близки: